This is it, the apocalypse...

Шерил закъсняваше. Знаеше го много добре и часовникът в главата й постоянно й напомняше затова. По принцип не беше точна и винаги отиваше половин час, минимум, след определеното време, но сега трябваше да се представи добре пред възрастния чичко, който щеше да й е преподавател по актьорско майсторство. Защо беше избрала този кръжок? И тя не знаеше, липсваха и таланти, а единственото, в което я биваше беше да играе пред познатите си, за да се измъква от дадена ситуация или да спечели нечие съчувствие, само щом запъхаше с очи. Черната й къдрава коса подскачаше около нея, за да покаже колко бърза. Тих гласец в главата й й напомняше, че всеки миг часът ще свърши и тя тотално ще се изложи, но поне можеше да скалъпи някоя история, за да й простят този път. Не можеха лесно да й откажат, камо ли да й се сърдят, затова беше сигурна в успеха си. 
Нашата приятелка вече катереше стълбите, като се задъхваше и едва си поемаше дух. Никога не бе имала физическа подготовка, затова и при най-малкото усилие капитулираше, а и начинът й на живот също си казваше тежката дума. Кой знае на какво приличаше черният й дроб, но това бяха съвсем черни и тежки мисли, които нямаше да разглеждаме точно сега. Шерил имаше по-важна задача и тя беше да завари преподавателят, дори и да беше свършила лекцията. 
Вече крачеше по коридора, когато видя как първите хора от стаята излизат. Страхотно! Стисна зъби и продължи напред, като се забута из между останалите, за да стигне до вратата. Разбира се, всички ходеха срещу нея. Както беше през целия й живот. Всички бяха наопаки или по-точно тя вървеше срещу течението. Все пак изчака всички да излязат и чак след това си позволи да надникне в кабинета, който се оказа доста просторен. Придърпа бялата си тениска с падащо рамо, така че да заприлича поне малко на нещо нормално и закрачи бавно по дървения паркет, като се опитваше да не вдига много шум с токчетата си. Не й се получи и след миг сивите й очи срещнаха сините на преподавателя. Ако не беше достатъчно хладнокръвна щеше да остане ченето й да падне на земята от учудване, а това й се случваше изключително рядко.
- Господин Тайсън? - попита девойката и прибра една малка букла зад ухото си.
Усмихна се с възможно най-милата си усмивка и си пое дъх. Придаде си измъчен вид и премига срещу него. Очакваше някой възрастен мъж, а някой, който още нямаше и 40. Може би щеше да е малко по-трудно да го метне, но щеше да покаже перфектните си актьорски заложби. 
- Съжалявам, че не успях да дойда на време, но имах личен проблем, а и съм нова в тази страна. Много съжалявам, няма да се повтори. - обеща с тъжно изражение Шерил, като наблегна на английски си акцент.
Имаше такова ангелско изражение, че и собствената й майка щеше да се върже, че е настъпила положителна промяна у нея. Беше хванала длани зад гърба си и бе навела глава, като заби поглед в пода, за да не среща учите му. Не можеше да отрече, че е красив. Не можеше да повярва, че ще намери такъв мъж сред всичките блудкави американци, които я заобикаляха в курса й, а и не само в него. В целият колеж беше така.

Като за една от поредните лекции, сякаш всичко вървеше добре. Поне виждаше доста жадни за знания погледи, и макар повечето пърхащи мигли на момичетата някак да го плашеха, му харесваше начина, по който не отделяха поглед от него. Сякаш изпиваха всяка дума, която излезеше от устата му и не зависимо колко глупави бяха шегите му, те пак се смееха, сякаш са чули най-забавният виц на света. Не можеше да не признае, че това някак гали самочувствието му и приповдигаше егото му, но после бързо осъзнаваше, че те са негови студентки и не биваше по никакъв начин да мисли по друго яче за тях. Освен това можеше откровено да им бъде баща...е, малко млад, но поне като чичо или вуйчо идеално пасваше на картинката. 
Тъкмо говореше за театралното изкуство през епохата на ренесанса и скованата игра на тогавашните актьори,  когато захласнат в собственият си  разказ дори не усети, че времето е почти приключило.  Някой от последните редици оповести края на лекцията и всички из катедрата се разшумяха, а той само се усмихна и мина зад продълговатото бюро уставяйки върху него химикала, с който до сега си играеше въртейки го в ръцете си. Кимна на няколко захласнати „довиждания”, които долетяха до него от вратата и  отпрати всички с умивка, преди да се заеме с разпилените по масата листи. След като цялата суматоха от напускането на студентите приключи из стаята се разнесе странно тракане, което озадачи преподавателя и той мудно вдигна глава, за да види кой е решил да остане в компанията му. Беше момиче, което виждаше за пръв път. Тъмнокосо, може би четвърти курс, но ако беше толкова голяма все трябваше да я е виждал, което значеше, че е първокурсничка, нищо че никак не приличаше на такава. Беше симпатично девойче, със странно красиви очи. Хийт скръсти ръце пред гърдите си и наблюдаваше езика на тялото й, докато тя обясняваше защо е закъсняла за лекцията. След като разказа й приключи, Хийт облиза устни в старанието си да не се засмее.
- Нали знаете, че лекциите са пожелание? – попита я той, повдигайки въпросително вежда. – Държа на практиката, очаквам точното ви присъствие именно там – добави като отново се захвана да подрежда листовете по бюрото.
Наистина се опитваше да не се усмихне. Момичето явно даваше всичко от себе си, да си предаде този невинен и извинителен вид, но леко прозираше за набитото око на Тайсън. Естествено той си беше малко хаплив и не зависимо, че девойката бе негова курсантка, очевидно, той не можеше да сдържи думите си.
- Другия път не слагайте ръце зад гърба си, така си придавате твърде детски вид. Сякаш сте счупила вазата на майка си, а не сте закъсняла или пропуснала лекция.

Сивите очи на Шерил проблеснаха щом чу думите му. Е, беше преподавател по актьорско майсторство, не можеше да го заблуди, а и трябваше да се постарае, а това я амбицира още повече. Все пак реши да свали маската и на лицето й се изписа така хитрото и дяволито изражение, което се появяваше щом намереше интересен съперник в лицето на някой мъж, а господин Тайсън определено беше красив и някак сериозен. Нещо, някъде вътре в нея се жегна и тя скръсти ръце през гърдите си придобивайки онзи властен и опасен поглед, който я правеше да изглежда ужасно надменна, сякаш бе повече от другите, а нима не беше така? От движението падащото й рамо се спусна отново и показа бялата й кожа. 
Нашата госпожица се усмихна и поклати глава, като леко я наклони на една страна, за да огледа хубаво мъже пред себе си, които се суетеше над листата си, чакайки удобен момент да му го върне. 
- Не е задължителен, но трябва да подобря оценките си чрез вашето професионално преподаване. - процеди през зъби тя. - Притеснявате ли се?
Фостър изчака господинът да вдигне поглед и му се усмихна хитро, като леко се озъби показвайки белите си като перли зъби. 
- Не спирате да си играете с химикалката. 
Това беше нервен тик, разпознаваше ги. Имаше набито око и лесно разчиташе езика на тялото у хората, а това определено й помагаше, а пробваше ли да разбере нещо за... Хийт? Спомни си, че това е първото име на преподавателя. Щом поискаше можеше да направи всичко, а и не беше трудно от алкохолна зависимост да се прехвърли към друга, нали?
- Какви изисквания имате? Ще си запиша, за да не забравя.
Точно в този момент реши, че повече никога няма да закъснява за точно тези лекции. Щеше да  идва на време, щеше да е подготвена. О, амбицията се беше събудила в нея. Можеше да пропуска всичко друго, но нямаше да бъде толкова нехайна и при този предмет.
Защо го беше решила? Нямаше идея, от много време не се опитваше да анализира себе си, не се замисляше, не се познаваше. Но не се и изненадваше от това, просто се пускаше по течението. Слушаше лудия си разум, само него, защото сърце нямаше. Беше се убедила през всичките тези години. Странно същество беше Шерил.
Прекрасните й очи фокусираха мъжът пред нея и тя върна главата си в право положение, имаше изражение на хищник, който току-що бе съзрял плячката си и го дебнеше. Алкохолът достатъчно много бе размил мисленето й, едва ли бе способна да мисли трезво. Мислите й минаваха лудо една след друга, но може би имаше надежда и за нея?

Погледът, държанието му я накараха да ликува. Вътрешно си умираше от радост, че бе успяла да смути този на пръв поглед сериозен и праведен мъж. Колко доволна беше от себе си. О, колко горда беше с постъпката си. Обичаше да смущава мъжете, да им въздейства, да ги обърква. Преподавателят й обаче не правеше никакво изключение и щеше да го върти и на малкия си пръст. Самодоволна усмивка изгря на красивото й лице и някак разчупи изражението й на безчувствена статуя.
- Упражнения? Какви упражнения? - попита объркано тя.
Вътрешно се прехапа, че не беше прегледала докрай програмата и бързо тръгна след Тайсън, като токчетата й започнаха да тропат дразнещо при всяка нейна крачка. Наложи й се на се затича след нещо, защото мъжът определено не обичаше да закъснява. Щом рамената им се изравниха тя го погледна любопитно и му се усмихна чаровно, както само тя си знаеше.
- Може ли да ми обясните какво правим на тези упражнения? Все пак не искам да вляза в аудиторията напълно неподготвена. - говореше толкова подкупващо, че не можеше да продължи да си мълчи.
Фостър усещаше, че той се опитва да я избягва и не разбираше защо. Вярно, че се беше държала с него твърде нахално, беше свалила маската и го беше предизвикала с въпроса за химикалката, но не трябваше да бяга, буквално, от нея. Нещо я жегна и тя скръсти отново ръце пред гърдите си, като си позволи да му препречи пътя в пустия коридор. Имаха късмет, че нямаше никой там, защото подобна ситуация не беше особено приемлива.
Очите им се срещнаха, но Шерил нямаше да отстъпи. Нямаше да отмести поглед, нямаше да мигне. Докато не й отговореше, не можеше да я игнорира. Тя му беше студентка!
- Ще закъснеете още, ако не започнете да се държите с мен, както трябва! - процеди през зъби и някак властно тя.
Беше свикнала да получава всичко, което иска. Тайсън нямаше да е изключение, никой мъж не можеше да й откаже, не и този красив господин. Нашата героиня му се усмихна чаровно в опит да спечели благоволението му, щеше да спечели още много. Амбицията в нея отново се пробуждаше, но в този ред на мисли не знаеше докъде е способна да стигне. Какво бе готова да стори, за да задоволи претенциозните си нужди, търсейки опасности и забранени плодове?

Хийт буквално се стъписа. За момент дори загуби равновесие и залитна леко назад, но отново както в анимационно филмиче, някой сякаш сложи ръце на гърба му, за да го върне обратно на стабилно върху краката му. Не можеше да повярва на очите си, за Бога, от къде се бе пръкнало това момиче и защо си мислеше, че това е нейното царство? Явно смяташе, че щом при едни изкуствено миловидната усмивка и нахалството вършеше работа, то автоматично трябваше да действа и при други. Е, ако не друго, то Тайсън умееше да отвръща именно на такива нахални госпожички и едва се сдържаше да не размаха пръст пред лицето й, като някой доста по-възрастен чичко, който се кара на дъщеря си. В главата му бързо изскочи един образ на тъмнокосо момиче, което се усмихваше с един особен блясък в очите. Неговото малко момиче, чийто очи бе виждал само веднъж, но още пазеше ясния спомен за този миг в съзнанието си. Не му стигаха всички нейни снимки, от всеки един рожден ден, които бяха наредени на библиотеката в хола, определено не му стигаха.
Господинът тръсна глава прогонвайки тези мисли от съзнанието си. Загледа се в очите на чернокосата, сякаш искряха от яд, че се бе намерил някой, който не угажда на прищявките й и дори не я слуша докато говори. Имаше нещо в това лице, нещо което продължаваше да крещи на Хийт, че го чакат много бъдещи проблеми и ако не я поставеше на мястото й още от сега, то със сигурност девойката щеше да му се качи на главата, точно като дете, което иска близалка не се спира пред нищо, докато не я получи.
- Виж сега, не съм ти някое приятелче от курса, на което имаш право да държиш тон или да изискваш каквото и да е било - заговори твърдо Хийт. Вече нямаше и следа от каквото и да е било внушено притеснение, не беше нервен, беше твърд и гласа му се четеше дори грубост, която рядко бе присъща за него. - Ако искаш да разбереш какво правим на упражненията, заповядай в залата и виж. Не си единствената, която не знае какво следва - добави, след което си пое дълбоко въздух, за да възвърне предишния тон на гласа си, не бе редно дори да си помисля да й повишава глас, но имаше нещо в нея, което за миг беше вдигнало цялото му тяло под пара.
Направо не можеше да повярва на собственото си държание. Точно той - сериозният и уравновесеният, сега направо му идеше да крещи срещу студентка, която бе срещнал преди не повече от десет минути. Какво толкова имаше в нея, че не можеше да сдържи в себе си примитивните си желания?!

Шерил остана като гръмната. Той си позволяваше да й крещи  ида се държи по този груб начин? Позволяваше си? В очите й избухна нов блясък и тя стисна зъби, като лицето й се измени изведнъж в злобна гримаса. Изведнъж красивото й лице погрозня, но тя бързо се отпусна и повдигна гордо брадичка. Нямаше някакъв учител да се държи така, благодарение на нея получаваше заплата, заради всички тук се изхранваше. Нямаше право да се държи така!
Щом беше минал автоматично на "ти", то това значеше, че наистина й е ядосан. Беше успяла да го ядоса, нали? Това беше успех. Все пак можеше да ядоса и най-спокойния човек, но за десет минути нямаше как да прецени колко е хладнокръвен господин Тайсън, но щеше да разбере.
- Нямам приятелчета в курса, нямам никакви приятели. - процеди през зъби Фостър.
Може би звучеше тъжно, че беше толкова самотна, че всички я мразеха, защото беше себе си, а не искаше да се лигави като другите богати пикли. Но кой щеше да оцени това? Никой. Никой, никога не оценяваше нея, самата нея. Личността й, всичко, което беше. Чернокоската тръсна глава, за да прогони тези мисли и се съсредоточи върху побеснелия си преподавател.
Да, добре, че нямаше никой в коридора. Едва ли държанието и на двамата бе приемливо за този колеж, а за всеки друг. Нито преподавателят трябваше да се държи така, нито ученичката трябваше да го предизвиква по този начин. Камо ли да му говори така, за да спечели вниманието му. Какво й ставаше? Не й беше присъщо да преследва толкова възрастни мъже.
- Добре, ще дойда в залата и ще Ви покажа, че съм по-добра от всички глупачки, които пърхат с мигли срещу Вас, за да Ви впечатлят. - изсъска Шерил.
Заплаха ли беше? Може би така прозвуча, но това бе амбицията й да се докаже, която взимаше връх. Тя наистина беше по-добра от тях! Просто никой не го забелязваше. Врътна се на токчетата си и бе готова да продължи напред към залата, когато се обърна рязко към Тайсън, направи крачка към него, така че телата им почти да се долепят и след миг устните й се впиха в неговите, крадейки си целувка. След миг се отдръпна от него, хвърли му един предизвикателен поглед и с тропане закрачи бързо към залата оставяйки го напълно сам. Черната й коса заподскача след нея, точно като от реклама за шампоан. Буклите й полепнаха по лицето й, а на устните й се появи крива усмивка. Що за дявол беше това момиче?
Какво значеше това? Навиеше ли си нещо на пръста, задължително го получаваше. Преподавател или не, той щеше да е неин. Рано или късно!

Това ли беше чувството? Да бъдеш ударен от лопата. По-скоро си го представяше малко по-болезнено и включващо залитане и сгромолясване в плитък гроб, който сам си си изкопал преди това със същата тази лопата, с която са те ударили. Сегашното чувство, което Хийт очевидно сравняваше с удар с лопата, бе далеч по-болезнено от това да си заминеш погребан в не надписан гроб. В момента предпочиташе тази смърт, пред това което го очакваше, ако някой бе видял действието на момичето току що. Действие, което по неговото мнение не бе провокирал с нищо, но очевидно девойката или не беше наред с главата, или...ами да, не беше наред с главата. И въпреки непристойното поведение на чернокосата, устните на Тайсън пламнаха. Сякаш някой бе прокарал нагорещени въглени върху тях, оставяйки трайни увреждания и дълбоки изгаряния, които мъжа дълго щеше да чувства. Докосна ги с палец, докато гледаше гърба на отдалечаващата се госпожица и акъла му все още не побираше всичко това и не успяваше да намери логичния път, по който бяха стигнали до това положение. Просто не виждаше как момичето бе решило просто така, насред спора, (който до преди малко му се виждаше най-лошото му поведение в историята на кариерата му), бе решила да го целуне, без дори да се замисли в каква беля го вкарваше.
С едно рязко движение Хийт избърса устните си, но това не накара пламъка да изчезне от тях, сякаш дори се засилваше от спомена на пухкавите й устни върху неговите. Вероятно тя страдаше от някакъв странен синдром, искаш да бъде популярна и известна, може би точно Хийт бе изкупителната жертва и тя смяташе да привлече вниманието на останалите чрез него. Да целунеш преподавателя си, кой не би обърнал внимание на това?!
Забързаните крачки на Тайсън, накараха коридора да се облее от внезапна суматоха, докато той усърдно настигаше чернокосата изкусителка. Успя да я хване точно преди да влезе в залата. Вече бяха захвърлили всякакво прилично поведение и като че ли задръжките бяха паднали, защото Хийт дори не изтълкува предварително начина, по който я грабна за ръката над лакътя и я обърна към себе си, неумишлено приближавайки телата им едно към друго в опасна близост.
- Да не си посмяла повече да направиш нещо такова! Ще ме вкараш в някоя беля! - прошепна ядно Хийт, а след няколко секунди я пусна и отстъпи крачка назад оглеждайки притеснено коридора. Не й даде шанс да говори. Отвори вратата на залата и джентълменски с майсторски фалшификатор за усмивка, й направи път да влезе преди него, а след като и той се озова в аудиторията, затвори вратата след себе си.
- Здравейте отново, искрено се извинявам за закъснението си. Моля да заемете местата си и без много да се бавим ще пристъпим към малка импровизация - говореше бързо, без да поглежда към студентите. Устните му още горяха от целувката, това го накара нервно да прокара език по тях опитвайки се да ги навлажни, но в същата секунда те отново изсъхваха, чувстваше ги сякаш кърваво червени.
Сложи куфарчето си на катедрата и изкара от там три листа. Беше подготвил три свързани любовни монолога, които трябваше да се изиграят от трима човека. Хийт вдигна глава и огледа студентите.
- Имам три роли. Кралица, вещица и принц. Желаещи?

О, щеше да повтори това още много пъти! Беше готова да му го каже, но мъжът не й даде възможност като отвори вратата на залата и й направи място да влезе. Шерил го изгледа с присвити очи и прекрачи прага на аудиторията. Малко съжаляваше, че не бе успяла да му се изрепчи, но щеше да има друга възможност. Тя избута презрамката на чантата си, за да се върне на рамото й и се заизкачва нагоре, за да седне най-отзад, където по принцип беше мястото й.
Щом се настани очите й веднага се спряха на господин Тайсън и девойката се усмихна дяволито, като докосна с пръсти устните си. Още усещаше неговите, а и беше сигурна, че за него щеше да бъде още по-запомнящо се. Едва ли всеки ден непознати колежанки идваха и го целуваха, въпреки че по погледите на колежките си можеше да разбере, че биха направили това с удоволствие. Дори и повече, но само тя бе достатъчно смела. Тя беше различна. 
Из залата се разнесе гласът на преподавателя и Фостър наостри уши, за да го чуе. Искаше да разиграят малка пиеса, колко прекрасно.
Шерил се подсмихна и подпря глава на ръката си. В този момент някакво момиче на първия ред вдигна ентусиазирано ръка и каза, че иска да е принцесата. Личеше си, че е луда фенка на Тайсън. Тя се изправи и отиде при него, за да вземе листа с монолога си. Всички други обаче мълчаха, никой ли не искаше вещицата и принца? Тогава в главата й изплува спомен, беше чула как я наричат останалите в колежа - вещица. Някои дори смятаха, че правеше магии. Що за невежи и слабоумни тъпаци бяха? Заслужаваха само презрението й. 
Изчака още минута и щом никой не изрази желание тя вдигна ръка и се изправи.
- Аз искам да бъда вещицата. - каза на висок глас девойката. Тя закрачи надолу по стъпалата като не изпускаше от поглед Хийт. - Тъкмо ще зарадвам някои от колегите си, ще могат официално да ме наричат вещица.
Тя изгледа глупаците около нея и видя засрамените им погледи. Врътна презрително очи и най-накрая се озова до преподавателя. Измъкна листа с монолога си от ръката му и съвсем тихо прошепна:
- Казвам се Шерил.
Усмихна му се чаровно и огледа останалите в аудиторията. Нямаше потенциален принц, затова реши да се възползва от ситуацията.
- Защо не ни покажете как се прави, господине? - попита мило и отчетливо Шерил. - Нека видим таланта Ви. 
От местата се чуха одобрителни възгласи, а очите на девойката до тях светнаха от щастие. Фостър се усмихна победоносно и сведе поглед, за да прочете текста си, тъй като беше първа. След пет минути беше готова и изгледа с очакване другите двама. Тайсън й кимна и тя се приближи до него, но застана, така че да е достатъчно близо и до колежката си. 
- Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди. - започна нашата героиня с отчетлив глас. Погледът й се движеше между публиката, сякаш разговаряше с тях. - 
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала. - при това изречение тя се беше приближила до Хийт и говореше срещу устните му, като телата им се докосваха почти незабелязано. - 
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла. - каза го с такава лекота, като повдигна рамена, напълно влязла в образ.
Отново бе върнала погледа си върху публиката, говорейки на тях. Обяснявайки им за магията си, сивите й очи се бяха спрели на една точка, но тялото й не бе помръднало и на сантиметър от това на преподавателя.
- Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна. - отново говореше на Тайсън, шепнейки срещу кожата му, влязла в образ и забравила за момичето до нея и всички в помещението. - 
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна. Изведнъж
ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува. - Шерил го погледна за последно, прошепна с по-особен тон последната дума и рязко се отдръпна от него. -
А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал... - Фостър бе застанала зад гърба на другото момиче и ядно изрече последното изречение в ухото й, а след това се отдръпна като победител. 
Всички избухнаха в аплодисменти, а нашата позната дори се поклони. Тя се усмихна победоносно и извърна глава, за да види изражението на преподавателя. След миг в залата настъпи тишина, беше ред на принцесата:

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.
 
И поисках да не се събудя.

Неприятни тръпки заиграха по тялото му. Опитваше се да запази контрола над реакциите си, но едва успяваше да закрепи краката си на едно място. Ако случайно мръднеше от това щеше да последва домино ефект и да запристъпва нервно от крак на крак показвайки на всичките си студенти, че никак не се чувства комфортно в момента. Не, че се чувстваше, не му харесваше идеята той да изиграе ролята на принца, имайки предвид, че любовните монолози бяха свързани главно с връзката между принца и вещицата. Май не беше обмислил достатъчно добре предварителния си план или поне не му влизаше в сметките именно той да играе каквато и да е било роля в импровизацията.
Погледа му потъмня, когато докато четеше Шерил съкращаваше разстоянието по между им. Не беше в неин плюс да показва каквато и да било близост, дори и в претекст че е влязла в ролята си. Не можеше да й се отрече, че играе. Имаше талант в момичето и макар да не го насочваше в правилната посока, Хийт виждаше бъдеще в нея. Може би някой ден щеше да играе злата сестра в някой латиноамерикански сериал. Естествено тази роля много щеше да й отива, още повече че изглежда дори в реалният свят нямаше особено много фенове сред колегите си. Тайсън тръсна глава. Продължаваше да следи с поглед Шерил, а устните му все още горяха. Акъла му не побираше в какво се беше замесил, и по точно как на него се падаха винаги подобни ситуации. Чернокосата приключи с театъра си, една добре изиграна роля, която накара преподавателя да преглътне тежко в опит да навлажни гърлото и устата си. Чувстваше се сякаш цялото му тяло е подвластно на нечий други команди, дори се страхуваше, че всеки опит да направи някаква крачка, щеше да е увенчан с тежко падане на земята. Точно заради това се облегна на катедрата зад него, надявайки се тя да му е достатъчна опора.
Принцесата пристъпи към своите думи, но те не достигаха до слуха на Тайсън. Глухо чуваше какво точно говори, колкото да следи кога ще приключи, за да дойде и неговият ред и цялото това театро, което той без да иска бе започнал, най-накрая да стигне до краят си. Погледа му не можеше да се откъсне от чернокосата, колкото и да заповядваше на очите си да погледнат на другите, просто някаква сила не му позволяваше. Трябваше да се стегне. Заръча на краката си, да не са като омекнали макарони и бързо влезе в роля, надявайки се всичко това да свърши добре.
- Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години. - заговори с равен тон Тайсън, а студентите зашумяха възторжено. Оттласна се от катедрата и пристъпи напред към принцесата. - А мъжът на вещицата казва,
че била тя спящата царкиня.
А жена ми - вещица. О, Боже! - с тези думи, погледа му се премести върху Шерил, която се беше приближила към тях с няколко крачки, а това някак го притесни. - Значи - той жена ми е прегръща. Значи е докосвал тази кожа. Може да е било в тази къща. А пък аз - с жена му. И умирах от дъха на хала ожадняла. - продължаваше да гледа право в Шерил, а с периферието виждаше, как принцесата се чувстваше не на място и отстъпи няколко крачки в страни, с което отвори пътя на Хийт право към чернокосата. Така беше влязъл в роля, че напълно забрави къде се намира, просто играеше, а нещо го дърпаше към импровизираната му вещица.
- Беше страшно - огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.
Двамата, измамени по мъжки,
май ще трябва тъжно да си кажем:
двете са били едно и също. - продължаваше все по навътре в ролята. Гледаше към Шерил и опитваше да не пристъпва повече към нея. Разстоянието по между им бе все по-малко.
- А пък ние - клонче от пейзажа. Не можах от грях да се опазя. - това беше, точно това. Сякаш отново някой го удари по главата казвайки му каква логика имаше в тези монолози, които случайно бе избрал. Грях. Тя беше неговият грях, а той дори не можеше да го осъзнае все още.
Залата избухна. Тайсън едва сега осъзна как гледаше в чернокосата, а и тя в него. Беше потънал в един друг свят и дълго време беше останал там, едва когато студентите зашумяха, той осъзна къде се намира.

В този момент на злорадство й идваше да се изсмее като истинска вещица, но все пак бе успяла да задържи изражението си без да издаде и една емоция. Просто стоеше в края на сцената и наблюдаваше с пренебрежение монолога на принцесата, която правеше всичко възможно, за да впечатли преподавателят, но той просто не й обръщаше внимание. Гледаше Шерил. Да, имаше очи само за нея и това караше самолюбието й да мърка доволно. Харесваше сините му очи, всъщност го харесваше целият. Беше красив, някак величествен и най-важното - толкова забранен. Бяхме ли споменали, че получава това, което иска? Ако не сме, вече го знаете. Да, Фостър беше истински дявол и много можеше да се спори кой демон я е обладал. Само тя си знаеше как бе стигнала дотук. На устните й се появи чаровна усмивка щом върна сивите си очи върху тези на Тайсън. 
Момичето млъкна и беше ред на Хийт. Разбира се, всички в залата нададоха одобрителни възгласи. Чак тогава нашата позната забеляза, че в целият курс има само две или три момчета, мнозинството беше от момичета, но трябваше ли да се учудва? Ни най-малко. Разсея се за секунда, но бързо върна вниманието си върху мъжа, който се приближаваше към нея заплашително, без да сваля поглед и тя се извърна, така че да се озоват един срещу друг. Изслуша думите му и при последното изречение се усмихна дяволито, като в очите й блесна опасно пламъче. Oще ли искаше да играе нейната игра? 
Шерил ходеше по острието на бръснача и толкова бе опиянена от собствената си хитрост, че не разбираше какво значи и колко сериозно бе да се опитва да прелъсти преподавателя си. Вярно, вече беше пълнолетна и нямаше да го съдят за педофилия, но това щеше да съсипе живота му, за разлика от нейния, който бе осигурен до живот, а и вече достатъчно разбит.
- Изключително добър сте, за момент реших, че не играете. - промълви съвсем тихичко тя.
След миг изръкопляска и последваха аплодисментите на всички останали. На лицето й грееше весела усмивка. Толкова много се забавляваше. Беше толкова безотговорна.
Шерил подаде листа си на Тайсън, а след това се врътна на токчетата си и се заизкачва по стъпалата, нагоре към мястото си. След минута се настани на стола си и бързо намери погледа на преподавателя като му се усмихна и показа белите си зъби. След това се облегна назад, за да чуе какво още ще последва в този така интересен курс, който след всяка изминала секунда й харесваше все повече.

Какво му ставаше? Каква муха му беше влязла в главата, че изведнъж изпита подобен интерес към момиче, което ако беше с 1-2 години по-малка, направо ставаше за негова дъщеря. Не знаеше дали играе някаква роля, вероятно бе от онези богати девойчета, които имаха всичко и в същото време нищо. За това търсеха забранения плод и когато го намерят здраво се хващаха за нея. Ето че очевидно Шерил бе намерила своя забранен плод и сякаш го искаше на всяка цена, а нашият герой бе готов да се предаде на чара й твърде бързо. Не, това не беше в негов стил, той не се поддаваше току така на манипулации, той беше този който манипулира и използва скрити в ръкава си действия. Нямаше да се остави на това момиче просто така, с един изящен замах, да провали целият му живот, само защото на нея й е скучно. Ако зависеше от него още сега щеше да напусне залата, но не му отиваше да се отказва. Твърде борбен бе за да остави нещата просто така, обичаше работата си и нямаше намерение да я губи заради чернокосата изкусителка.
Тайсън се прокашля. Погледа му се премести върху друг обект, различен от Шерил и в следващите няколко минути Хийт дори забрави, че момичето е в помещението. Говореше за лекциите от преди малко и с радост приемаше включванията на останалите студенти, които бяха така отворени към него, че нямаха нищо против дори да спорят. Съзнаваше, че голяма част от присъстващите бе тук, само защото той притежава известен чар. Бе сигурно най-младият преподавател в университета и за всички беше изключително интересно да разберат какво го бе довело до тук. Но не обръщаше внимание на въздишките, нито празните погледи, които го гледат без да вникват в думите му, защото в цялата аудитория имаше шепа хора, които знаеха защо са тук. Които имаха талант и усет, а мечтата им бе да бъдат на големият екран или на Бродуей.
- Кой ще ми каже какво усети при изиграните преди малко монолози? - попита Тайсън и отново се подпря на катедрата. Погледа му премина през всички, но умело избегна един от обектите на най-горните редове. Няколко ръце се вдигнаха във въздуха и Хийт се усмихна чаровно. - Меган? - подкани по малко име едно от момичетата, а тя се изправи, за да я видят всички.
- Страст - актьорът изтръпна при тази дума, но не си даде вид, че по някакъв начин емоциите му са се променили. - Между принца и вещицата. Принцесата беше сякаш обект от друг монолог, някак не се вписваше в този. Трябваше да се усети връзка между нея и принца, но такава нямаше - допълни момичето и около нея няколко девойки кимнаха сякаш съгласни с думите й.
- Вещицата е злата страна - заговори Хийт. - Тя е влюбена, но знае че без магия не може да получи принца. Сами чухте, че в крайна сметка това е бил начина да се добре до него. Всъщност замисъла на монолозите се криеше в това, че любовта не е за всеки и ако човекът срещу теб не я изпитва, не би трябвало да му я натрапваш - добави той и се обърна към катедрата. Заобиколи я и взе черният маркер, за да напише с големи букви на дъската думата "любов". 
- Това е следваща ви задача. Как бихте изразили вие любовта. Имате сценарий, камерата снима, трябва да изиграете чувството "любов", а обекта е абсолютно непознат. Какво правите, за какво мислите?

И сега какво? Щеше да я избягва ли? Шерил поклати глава и подигравателно се усмихна, нямаше начин да стане. Беше се отдала на инстинктите си и не правеше връзка с главния мозък, а и дори да имаше такава, то тя не я слушаше. Все пак имаше гласец в главата й, който я съветваше да спре с глупостите, да се откаже от алкохола и да се заеме с нещо прилично. Нещо, което да я прави истински щастливи, а не само изкуствено заинтересована, както беше с алкохола. 
Лекцията му започваше да й става интересна. Може би този курс не беше толкова лош и с малко повечко старание щеше да подобри оценките си и да закърпи и без това лошото си поведение. Не искаше някой от родителите й да се появи, за да се опита да й налее акъл в главата. Просто малко щеше да се напъне, за да си остана самичка и далече от тях.
Девойката въздъхна и се усмихна щом чу думите на Меган. Точно така, връзката беше между вещицата и принца, принцесата беше напълно излишна, но нямаше да е така, ако той не беше пожелал така. Ролята на Шерил бе да го омае, неговата бе да бъде отчаян, а не лудо привлечен от лошата в тази сценка. Какво означаваше това? Нашата позната добре си даваше сметка за какво става въпрос, колкото и нескромно да звучеше - знаеше как да прелъсти някой мъж.
Следващите думи на Тайсън я накараха да повдигне неодобрително вежда. Той отново беше станал сериозен и това не й харесваше, далеч по-забавно бе да го вижда объркан и загледан в нея, но сякаш сега се опитваше да избяга от погледа й. Може би от следващия път щеше да седи на първите редици, за да се виждат хубаво. Колкото и непоносимо да й се виждаше. Тя вдигна ръка и преди да е чула гласа на Хийт си позволи да го изкритикува.
- Не е правилно да ни учите, че любовта не е за всеки. - отчетливо каза тя. - Нали точно обратното се говори навсякъде? Щом може да обичаш трябва да се бориш за любовта си.
Няколко човека кимната пред нея, повечето момчета. Явно им беше писнало да слушат как всички се съгласяват с хубавия преподавател. Това даде крила на Шерил и тя реши да използва набраната скорост и да вдигне ръка при следващото запитване. Изчака другите да се изкажат и щом остана само тя с вдигната длан се усмихна на криво на Тайсън, вече не можеше да избяга от нея и гласа й.
- Не мисля, че за повечето момичета е непосилно да целунат непознат. Все пак го правят почти всяка вечер и не само това. - Фостър се засмя, но бързо спря и продължи: - Особено, ако срещу тях стои красив актьор... Няма само да го целунат, затова си мисля, че в днешно време не е никак трудно да целуваш непознати. 
Тя повдигна рамена и премига, като си даде миличък вид, за да се подиграе на преподавателя. Ако можеше да я набие дали щеше да го направи?

Естествено, че щеше да го предизвика. Колкото повече Хийт се стараеше да не й обръща внимание, тя толкова повече се амбицираше да му го привлича отново към себе си. Някак със задоволство слушаше думите й и бързо установи, че имаше какво да й каже на въпреки. Не, че искаше да спори, далеч беше от мисълта, че иска да влиза в каквито и да е словесни борби със студентка, но пък нямаше да си мълчи когато има какво да казва. Тук й беше грешката, стараеше се сякаш да му покаже, че тя е център на вселената, или нещо такова, а не обръщаше внимание на факта, че той имаше много повече опит от нея.
- Бъркате нещо, госпожице Фостър - заговори отново. Беше се постарал след като разбра малкото й име, да научи и фамилията й. Обичаше да говори по този начин със студентите си, въпреки че се намираха и такива, с които си говореше на малко име. - Не говорим за целувка, а за чувства - добави Тайсън и се повдигна за да седне върху катедрата, като единият му крак увисна във въздуха, а другия остана здраво стъпил на земята.
Можеше да говори толкова много на тема "любов", някога си мислеше че е изпитвал въпросното изпепеляващо чувство, но след време осъзна, че онова с Хелън е било просто страст. В една връзка именно различията трябваше да те привличат в човека до теб, трябваше да виждаш недостатъците му, но да го обичаш въпреки тях. 
- Чувства, които трябва да покажеш с думи и жестове, а не с целувка - Хийт говореше, но гледаше в различна посока от тази на Шерил, нямаше намерение да я удостоява с това говорейки лично с нея. - Не ви уча, че любовта не е за всеки. Имам предвид, че не бива да натрапваш любовта си, на човек, който не смята че си за него. За всеки влак си има пътници, но често пътниците бъркат влака - добави Тайсън и на последното изречение част от курсантите се засмяха. Обичаше да пуска шеги, сериозните разговори не му бяха по вкуса, въпреки че той често бе именно сериозен и уравновесен. Заигра се с маркера, май му ставаше навик да го прави.
- Та, имате сцена, в която трябва да покажете искрени чувства към човек, който не познавате. Няма значение колко е красив, няма значение дали ще го целунете или не, в крайна сметка целта е да накарате зрителите да си мислят, че това е Единственият. Че този човек е любовта на живота ви, не зависимо че е просто филм - сви рамене Тайсън усмихвайки се криво, запазената му марка. - Какво правите ли? Мислите си за човек, който ви кара да изтръпвате при мисълта за него, който ви е показал какво е това чувство, не зависимо дали сега сте с него или не. Това е най-добрият начин да изиграете чувството "любов", естествено всеки има свое мнение, а аз не смятам да натрапвам своето.

Шерил врътна очи и поклати глава. Нямаше да му позволи да говори някакви глупости, които бяха абсолютна отживелица. Дразнеше я това че глупавите й колежки кимаха като неваляшки при всяка негова дума, сякаш нямаха собствено мнение и веднага се съгласяваха с това на хубавия им професор.
- Разбирам, че сте по-възрастен. - отново се обади Фостър. - Но си личи, че изобщо не познавате жените. Векове наред те са играли роли пред съпрузите си, днес продължават, за да завъртят главата на някой чичко с пари. Повярвайте ми, много по-лесно е да си жена, някои неща просто са ни в кръвта, така че да казвате, че трябва да мислим за някой или нещо не ми се струва валидно.
Тя се изправи, за да може да го вижда хубаво, а всички пред нея. Щеше да продължи с тирадата си, а в ръката си държеше телефона, който бе последното й оръжие. Господ да благослови Гугъл и всичката информация, която съдържаше. Толкова по-лесен бе животът й с интернет, научаваше толкова бързо толкова много неща, които й помагаха да манипулира хората.
- Ето, мога да целуна Питър и да създам такова впечатление, че съм лудо влюбена в него. - извика Шерил като показа колегата си на предния ред, който се изчерви като домат. - Друг пример... Сара! Дори и да не е влюбена в гаджето си в коридора винаги създава впечатлението, че е луда по него.
Нашата позната се усмихна дяволито и изгледа въпросително Тайсън, сериозно ли си мислеше, че може да спори с нея? С жена не се спореше, тя имаше повече начини да го пребори.
- И един последен въпрос, господин Тайсън. - девойката се усмихна зловещо. Сигурно, заради тази усмивка я наричаха вещица. - Какъв опит се придобил в сериала, в който сте участвал, за да ни говорите какво трябва да прави бъдещият актьор, след като нямате почни никакъв опит пред камера?
Тя вдигна телефона си, за да му покаже, че беше прочела всичко за него в IMDb, дори бе попаднала на някаква критика от преди няколко години за участието му в сапунката. Шерил си беше позволила да унижи преподавателя си публично и това значеше само едно.
Това беше война!
Фостър седна грациозно на мястото си, напълно доволна и ликуваща. Залата започна да жужи като голям пчелен кошер. Дали сега всички щяха да загубят уважението си към Хийт? Усети, някъде дълбоко в себе си, че съжалява за думите си, но той нямаше правото да я предизвиква така. Особено след като вече знаеше на какво е способна. Тя не беше добро момиче и не въздишаше по него, поискаше ли нещо - получаваше го. Така я бяха научили прекрасните й родители, какъв пример само!
Нашата позната натисна червеното копче на черното си БлекБери и излезе от интернет. Сега какво щеше да последва? Оставаше още малко до края на упражненията и може би след това щеше да я накара да остане, за да говорят? Не искаше. Не й се караше с никой, в гърлото си усещаше онази жажда и й идваше да си купи алкохол, но нямаше годините, а и заради родителите й всеки ден проверяваха стаята й в общежитието за някое шише. Не беше пила от няколко седмици и това не й влияеше добре. Чувстваше се като тежко болна.

Жегна го! Момичето успя да го жегне в слабото му място и моментално по лицето му се изписа раздразнение. Явно девойчето нямаше представа колко талантливи актьори оставаха без хляб, нямаше представа какво е да се редиш на опашка на кастинг и точно преди твоят ред да разбереш, че вече са избрали човек за ролята. Хийт не пожелаваше на нито един свой студент да изпита болката от това да бъдеш отхвърлен, но бе неизбежно в един момент. Някои хора не разбираха таланта, който притежават, други смятаха че са открили по-добър от теб или, че ти нямаш това, което търсят, а те всъщност нямат престава какво им трябва. Болеше го от факта, че не можеше да изпълни мечтата си, че не може да бъде на голямата сцена или на големият екран, но смяташе че Бог е отредил място на всекиго и не съжаляваше за решението си да стане учител, дори сега да му предложат роля в обещаващ филм не би приел, защото се бе влюбил в преподаването.
Макар болката и разочарованието да се четяха в очите му, Хийт не се предаде, дори за миг не показа на момичето, че по някакъв начин това, което е казала го е жегнало. Усмихна се. Усмихна се по възможно най-искрения начин, по възможно най-прелестния и чаровния, с което накара още няколко човека в аудиторията да се усмихнат.
- Права сте, госпожице Фостър, аз съм разочарование - съгласи се с нея без излишни драми, нямаше намерение да си играе с нея на "ти знаеш ли кой съм аз". - Нямам редица преуспели филми зад гърба си, имам няколко мижави пиеси и един сериал с нисък рейтинг, но актьора не се определя от кариерата му, а от делата. Защото има много звезди, които грееха на небосклона за 9-10 години, но в един момент биваха заместени от други и сега никой не говори за тях, това не ги прави по-малко талантливи. Ако не искате един неуспял актьор да ви учи, моля пътят е свободен - посочи към вратата, говореше със спокоен и равен тон, без раздразнение и с все същата крива усмивка, която играеше по устните му. - Не задържам тук никой на сила, не смятам че трябва да ме определяте от кариерата ми, а от това което показвам тук. Смятате че съм лош учител? Нямам проблем с това, часът ми е избираем, тук са само хора, които искат да бъдат тук - добави Тайсън и сви леко рамене.
Дори нямаше за цел да я ядосва с думите си, просто обясняваше своята гледна точка на нещата, нямаше да спори с нея, ако решеше отново да повдигне темата. Освен това всеки един учител бе неуспял в нещо, ако всички актьори "ставаха", то тогава университетите нямаха да имат специалност "актьорско майсторство", защото нямаше кой да води курса.
- Дадохте хубав пример, госпожице, жените умеете да манипулирате и да играете дори това, което не чувствате. Разбирам, че мислите методите ми за остарели, но на много актьори им вършат работа. Освен това, по мое мнение, отново бъркате нещата, защото не говорим само за това как жена трябва да изиграе роля на влюбена, но и мъж да изиграе подобно чувство, а това са две различни неща с различни аспекти - Хийт замълча и погледна часовника си. Краят на часа бе дошъл преди около минута или две, но никой не помръдваше от мястото си. Тайсън продължаваше да се усмихва.
- Свободни сте, до другият път.

Да, беше го ударила по слабото място. Може би бе успяла да го нарани, защото това целеше тя, нали? Да го прободе, да бръкне в раната, за да му отмъсти, а не, за да провали репутацията му. Това си беше само нейна битка и всички други в залата можеха да си гледат работата. Те бяха с кухите глави, не тя. И въпреки всичко предпочита удобните, неудобните като нея обираха всичко негативно. Може би заради това се напиваше, защото в този живот предпочитаха глупавите хора, които се движеха по течението и само се съгласяваха.
Шерил изпита разочарование, мразеше този свят. Ако не бе провалила живота си с алкохол и неприлично поведение щеше да има бъдеще. Нямаше да завърши в някоя канавка, където приключваха живота си всички алкохолици и наркомани. Студена пот изби върху челото й, усещаше, че я връхлита една от кризите й. Както зависимите се бореха с наркотиците, така и нейното тяло се бунтуваше срещу алкохола в кръвта й, който малко по малко отстъпваше позиции, освобождавайки я от разрушаващото му влияние.
В този миг, докато още чуваше гласа на Тайсън, й стана мъчно за него. Особено, когато бе казал, че е разочарование. Имаше толкова талантливи хора, които се примиряваха с проклетата си съдба и пропъждаха мечтите си. Не всеки имаше всичко като нея и повечето колежани, обикновените хора се бореха с живота, не лежаха на хамак с коктейл в ръка, докато някой ги обслужва. Понякога и Шерил мислеше, но просто гонеше тези мисли, защото не й действаха добре. В момента й беше адски зле, започваше да я тресе и тя си пое дъх, като дори срещна ядосания поглед на една от колежките й. Явно не й харесваше да се държат така с любимия й. Фостър й направи подигравателна физиономия и онази се принуди да се обърне напред. Нашата героиня подпря глава на ръката си, в опит да се оправи, но просто не ставаше. Беше й студено и след миг чу как Хийт приключва и всички се изправят, за да си тръгнат. С последни усилия Шерил взе чантата си, набута телефона си в нея и с бавни крачки започна да слиза по стълбите към вратата.
Щом се озова долу успя да види, че е останала сама с преподавателя. И просто реши да се извини, той не беше виновен, че тя имаше навика да наранява хората, удряйки ги в слабите им места.
- Не исках да бъда груба. - промълви тя.
Усмихна му се на криво, но с пребледнялото си лице повече приличаше на призрак, отколкото на себе си.
- Просто, когато някой ме предизвика имам навика да му отмъщавам.
Болезнено и тъпкано. Опитваше се да говори нормално, без да заваля, защото нямаше да покаже слабост. Както Тайсън се пазеше, така и тя го правеше. 
- Съжалявам, ако съм Ви обидила. Наясно съм, че този свят е несправедлив. - продължи Шерил. 
Не беше сигурна дали той изобщо я слуша, сякаш нашата героиня говореше на себе си, за да изчисти съвестта си и да си легне спокойно довечера. Всъщност сега искаше да се прибере и да преживее кризата си без никой да я вижда. Да, не обичаше да я виждат така. Може би щеше да си купи нелегално алкохол, щеше да се напие до забрава и така до следващия път. Живот мечта!
- Бихте ли излезли с мен на вечеря? Умирам от глад.
Това предложение се изпусна от устните на Фостър и тя се усмихна очарователно на предавателя си. За миг бе забравила, че й е лошо и придоби онзи самоуверен вид, който я караше да изглежда като тигрица. О, колко красива беше в такива моменти.

Шерил гледаше с любопитство мъжът, който отказваше да вдигне глава и да я погледне. О, да. Сърдеше й се, дори много при това. Явно бе наранила чувствата му и нямаше да й прости лесно. Сигурно се чувстваше ужасно след като девойката му бе припомнила публично за неуспеха му. Какво бе виновен той, че животът е нечестен и талантливите хора не получаваха шанс за изява? Уви, твърде късно бе успяла да помисли трезво, вече беше прекалено късно за това. Мълчанието, което той бе наложил й бе подействал като шамар.
Всичко обаче пропадна, когато видя изуменото му лице при въпроса й. Все пак това я накара да се усмихне, реакцията му беше безценна. Може би трябваше да го предвиди, а след това и тайно да го запише, а в миговете на пълно самосъжаление да си го пусна и смее като стара мома, която живее с котките си.
- От думите Ви разбирам, че сте склонен да излезете с мен, но зачитате правилата твърде строго. - промълви примамливо Фостър.
Тя направи няколко крачки към него, като изражението й дори доби умоляващ вид. Приличаше на малко момиченце, което иска нещо от баща си.
- Не сме в училище, аз съм пълнолетна и няма нищо лошо да се реванширам, защото Ви обидих преди малко, с една обикновена вечеря. - продължи нашата позната с прелъстяващ тон.
Всъщност наистина нямаше нищо като идея, просто искаше да излезе с него, а и никога не смяташе за редно да прелъстява някой мъж още на първата вечер. Принципите на една алкохоличка. Звучеше повече от странно, но и Шерил понякога имаше проблясъци.
- Също така мисля, че сте чудесен актьор. Когато се ядосвам казвам неща, които не мисля.
Тя се усмихна и прибра един немирен кичур зад ухото си. След това се отдръпна от него и се върна на предишното си място. Оставаше да чуе с нетърпение какво ще й каже, но беше права, нали? Това не беше училище, правилата не бяха толкова строги или поне така се надяваше. Сякаш щеше да има пълен контрол над него, но ако наистина се постараеше щеше да постигне това. Беше толкова твърдоглава и винаги я привличаше забраненото

Мислеше си, че всичко е далеч по-просто отколкото е. Типичното момиче, което е свикнало да получава това, от което има нужда, а когато й откажат буквално полудява и отмъщава за свое лично удовлетворение. Естествено, чернокосата, не изглеждаше като разглезена хлапачка, по-скоро като такава, която се бунтува упорито срещу света и често търси вината някъде другаде, но не и в себе си. Често се срещаше с такива и често ставаше техен ментор, успяваше да им влезе под кожата, разбираше ги и им помагаше. В Шерил обаче, имаше нещо различно. Нещо, което Хийт не можеше да разбере все още и факта, че бе толкова наперена и самонадеяна, го караше да мисли, че под тази маска има момиче, което всъщност е било стотици пъти наранявано и това я кара да реагира веднага агресивно не зависимо кой или какво стои пред нея. Точно това бе и виновно, за начина по който отказваше да отстъпи.
Хийт сложи палец на устните си и за секунда остана така загледан в нищото и дълбоко замислен. Човъркаше го отвътре да разучи какво се крие зад самонадеяността на чернокосата, имаше една много лоша черта в него - когато видеше някой "клиничен случай" той се заемаше със задачата да го разучи. Имаше нещо, което винаги го караше да задълбава в тези странни студенти, пробивайки под предпазната им обвивка, карайки ги да покажат истинското си аз пред него. Ползваше ги като психологически обекти, които разучаваше, анализираше и разгадаваше сякаш за някакъв вид загадка. После подреждаше парченцата пъзел, които представляваха, слагайки всяко парче на правилното място. Нещо го  караше да вижда в лицето на Шерил следващата загадка, която трябваше да разучи и макар един глас да му казваше, че се забърква в огромна каша, любопитството му го дърпаше за носа и не му даваше да види или чуе нищо странично.
Ако някой разбереше, че дори тя си е помислила да го покани на вечеря, щяха да плъзнат огромни слухове в колежа и най-вероятно тези слухове щяха да стигнат до декана, което само щеше да му навлече проблеми. Явно обаче "проблем" беше второто му име, защото нещо го влечеше все по-силно към чернокосата.
- Всъщност е много по-сложно - заговори Тайсън. - Няма значение, че си пълнолетна, въпроса е че съм ти преподавател и то с 15 години по-възрастен. Не би трябвало да имам каквито и да е било лични взаимоотношения с теб - добави говорейки напълно делово, сякаш е на среща с адвокат. Отново започна да оправя куфарчето си и когато вече всичко беше прибрано вътре го вдигна от катедрата и погледна към Шерил. 
- Една вечеря - сам не можеше да повярва на думите си. - Една единствена и никой не трябва да разбира за нея - добави като дори си позволи да вдигне показалец срещу лицето й наблягайки, че това нямаше да се случи повече. 
За момент съжали за решението си, но искаше да разгадае това момиче, а когато си навиеше нещо на пръста, никой не можеше да го разубеди.

Победа! Победа! Цялото същество на Шерил ликуваше. Ако не беше хладнокръвна щеше да заподскача около Хийт, щеше да крещи и ръкопляска, но вместо това остана със скръстени ръце. Повдигна вежда, но очите й блестяха доволно, а пръстът, който беше размахал към нея, за да я предупреди я накара да се засмее. След това вдигна ръце, сякаш се предава и избута рамката на чантата отново на рамото си. Избута косата си назад и направи няколко крачки към вратата, като оставаше с лице към преподавателя.
- Не отговарям, ако Ви хареса. - промълви девойката. - Довечера, в осем. Пред ресторант Joe's Stone Crab.
Намигна му, като се усмихна дяволито, а след това излезе от кабинета. Закрачи с високо вдигната глава към края на коридора. Кризата й беше минала бързо, беше си уредила среща с преподавател. Какво повече можеше да иска от колежанския си живот?



Фостър отново си пое дъх и хвана току-що изправената си черна коса, за да я срещи, а след това да пробва нова прическа. Не беше успяла да я завърти на кок, затова смяташе да тупира и заглади на дясно горната част, а отзад да я остави да се вее свободно в конска опашка. Малката й четка изчезна между кичурите й и след миг започна да ги реши, а след това с бързи движения да тупира леко. Всичко се случи за пет минути. Отне и още пет, за да приглади горната част, а с половината от косата си успя да завърже другата в опашка. Усмихна се на вида си, защото този път бе успяла да се справи за петнадесет минути, което беше истински рекорд. По принцип имаше фризьорка, която се занимаваше с косата й, но тук в Маями трябваше да разчита на собствените си ръце. Шерил бързо облече тесният си черен панталон, който правеше краката й по-дълги, ако можеше да бъдат повече, след това взе черният си потник, който минаваше през главата й и се спускаше по гърдите й с дълбоко деколте, което обаче не разкриваше нищо. Раменете й бяха голи и тя се засмя. Обу черните си обувки и се огледа за последен път. Не искаше да закъснява, щеше да вземе такси, което точно в този момент изсвири пред общежитието. Нашата героиня грабна черната си чантичка и бързо излезе от стаята си, която остави в пълен безпорядък. Беше перфекционистка, но не и преди среща. Поне щом се отнасяше за стаята й. 
След няколко минути се намери в таксито и извади обиците от от кутийката, които дрънкаха весело. Имаше по пет дупки на всяко ухо и й трябваше известно време, за да си ги нареди. Сложи си черен молив и спирала, само такъв грим бе използвала и се отпусна на седалката. Тази вечер щеше да е важна за нея и нямаше никакво намерение да се излага, напротив. Трябваше да покаже най-доброто от себе си, ако изобщо имаше такова.
Таксито я остави пред ресторанта точно в осем и тя се усмихна, завъртя се, но не видя никъде Тайсън. Ако й вържеше тенекия? О, щеше да направи животът му ад! Стисна зъби и извади телефона си, за да намери номера му, тези на преподавателите бяха достъпни за всички в сайта на колежа.

Нямаше представа в какво се е забъркал. Сякаш знаеше, че ще си навлече беля, но въпреки това с главата напред се засилваше към проблемите. Като Бъгс Бъни тичащ към стена и накрая се оказва със сплескана муцуна - точно такъв щеше да е накрая Хийт, но той въпреки това не послуша вътрешните си гласове, които му казваха да се дръпне на страни и да не си навлича излишни проблеми. Чувстваше се глупаво за дето така се връзваше на чернокосата, но в същото време не можеше да устои на онова желание, което го дърпаше към нея все по-упорито, не зависимо от факта, че я познаваше бегло и на всичко отгоре му бе студентка.
Наложи му се да си повтори няколко пъти името на ресторанта, звучеше му като някое скъпарско място, което далеч не му е по джоба, но вече се беше съгласил и връщане на зад нямаше. Във вените му течеше кръвта на същински джентълмен и аристократ, така че не можеше просто така да я остави да го чака пред ресторанта, не би си позволил да й върже тенекия, не бе този тип мъже. Чувстваше се притеснен, но сам не разбираше защо. Искаше да се отпусне, за това когато видя онази бутилка отлежало уиски в шкафа, никак не се замисли и направо налая една чаша, която изпи на екс. Глупаво бе да се чувства по този начин, направо не беше на себе си, защото за пръв път от доста време щеше да изпита нещо ново, нещо което не му се нравеше, но в същото време нямаше търпение да се случи.
- Боже, глупак - поклати глава Хийт, след което се засмя на себе си гледайки образа си в голямото огледало в коридора. Оправи леко косата си, което се състоеше в разрошване във всички посоки, но някак си тази неразбория го правеше чаровен, след което се обу и напусна малкият апартамент, в който цареше пълна хармония. Като перфекционист, Хийт не си позволяваше мръсотия, всяко нещо си имаше място и ако не беше където трябва, нищо не изглеждаше както трябва.
Нямаше намерение да дава излишни пари за такси, което вероятно бе грешка, тъй като не бе преценил правилно разстоянието до ресторанта и в крайна сметка се оказваше с около десетина минути по-късно от часа, за който се бяха разбрали. Почувства се гузно когато видя чернокосата, която се оглеждаше пред ресторанта, търсейки Тайсън с поглед, а той пристигаше със спокойна крачка, без грам да показва съжаление за дето е закъснял. Рядко си позволяваше подобни неща, не обичаше да закъснява дори с минута.
- Извини ме за закъснението - гласът му прозвуча равнодушно и спокойно. Беше застанал точно зад Шерил и тя се сепна леко обръщайки се. Оказаха се твърде близо един до друг, за това Тайсън отстъпи крачка назад и сложи ръце зад гърба си.

Беше намерила телефона му, дори си го беше запаметила в указателя, така че щеше да го потърси в най-скоро време. Малко я плашеше идеята, че може да не дойде. Тя погледна часовника на малкото мониторче на телефона и въздъхна, щяха да станат десет минути. Просто прекрасно! И без това все още беше отвратително топло, а тя мразеше жегата и слънцето. Шерил не предполагаше, че Тайсън връзва тенекии на жените, дори и да бяха негови ученички, а и нали беше казал само веднъж? Намираха се в част на града, в която почти никой, да не кажем никой, от състудентите й не идваше. Нямаше кой да ги види. Тропна нетърпеливо и недоволно с крак и се обърна на другата страна, като от рязкото движение опашката й се удари в лицето й. Точно вдигна ръка, за да я върна на мястото й, когато чу гласа му и от уплаха леко подскочи. Извърна се към него и го изгледа учудено. Значи беше дошъл! Усмихна се на криво и скръсти ръце пред гърдите си, заключвайки се, докато той прибра своите зад гърба си. Преди миг се беше оказал прекалено близо до нея и веднага бе помръднал назад. Тепърва й се налагаше да го скъсява дистанцията.
- Закъсняхте. Това е признак на лоши маниери. - Фостър просто не се сдържа да не го захапе. - Но все пак е важно, че дойдохте и не ме зарязахте.
Ако това се бе случило нашата позната със сигурност щеше да се напие безпаметно от разочарование. Поне това й бе спестил. Тя се усмихна и отпусна ръце, но носът й надуши нещо. Различаваше аромата на уиски навсякъде, всъщност на всеки един алкохол на тази планета, колкото и невероятно да звучеше. Тя направи две бързи крачки към него, като се запели за тялото му и вдигна глава, за да го подуши. Да, беше пил.
- Пил сте? - попита тихо тя. - Jameson? Ирландско отлежало уиски, на около десет или малко повече години. Защо сте пил, Хийт?
За първи път използваше малкото му име, а сериозността на думите й я поразиха, а може би и него? Тя не го погледна в очите. Трябваше му смелост и затова бе изпил чашка или две? Понякога не разбираше мъжете, всъщност никога не се бе опитвала да ги разбира, но поведението на Тайсън я учуди. Толкова ли страшна беше, че му трябваше стимул? Или да излезе с нея бе непосилен грях? Последното я обиди и тя вирна брадичка, като очите им най-после се срещнаха. Все пак реши да предложи нещо.
- Не се съобразих с ресторанта, а и не ми се спазва етикет. Какво ще кажете да отидем в едно обикновено заведение за първо хранене на съседната пряка. Много ми се яде бургер.
Повдигна рамене като придоби напълно невинна физиономия. Все пак бързите храни не бяха от най-полезните, а в Лондон почти не й даваха, пък и това си беше американска храна. Тук я правеха най-вкусна. Щеше да си вземе кола или вода с него, нямаше да пие алкохол. Беше чиста от месец? Истински рекорд!
Девойката тръсна глава и върна погледа си на Хийт. Дали щеше да се съгласи?

През главата му за момент прелетя мисълта, че я е обидил с идеята си да изпие едно бързо преди да потегли. Рядко пиеше, не беше фен на алкохола, но понякога само за стимул глътваше едно бързо и тръгваше пълен с енергия и сила. Освен това трудно го хващаше, трябваше му поне бутилка, за да може да му се замая главата и погледът му да блуждае в нищото. Тръсна глава и побърза да прогони тази мисъл, какво като беше изпил една чаша? На нея определено не й влизаше в работата, освен това нямаше как да не е притеснен все пак излизаше със студентка нарушавайки едно от най-важните правила в колежа и ако някой дори само ги видеше, без значение с колко логично обяснение излезе Хийт, пак нямаше да успее да спаси кожата си и щеше да остане без нищо. Никой повече нямаше да вземе преподавател, който си е позволил лични отношения със студентка. Тази идея го плашеше. Страхуваше се, че отново ще остане без работа и щеше да му се наложи да мисли. За Хедър, за Бела, която така жадуваше да види, а снимките вече не задоволяваха достатъчно любопитството му. Искаше да я вид като пораснала, искаше да разбере дали прилича толкова много на него, както изглежда на снимките.
Тайсън тръсна рязко глава. Това не му помогна да прогони образа на дъщеря си от съзнанието си, но поне успя да върне част от вниманието си върху чернокосата, която като същински професионалист бе надушила алкохола по него и дори бе успяла да отгатне марката без грам да се затрудни. Какво криеше? Загадката, която представляваше това момиче се задълбочаваше все повече и Тайсън тръпнеше в очакване да я разгадае напълно. Тъкмо бе готов с идеалният отговор на нейната забележка, когато тя даде идеята да не влизат във въпросният ресторант. Тежкият товар падна от плещите на Хийт и той дори си позволи да въздъхне и да пусне една от онези чаровни криви усмивки на свобода. Колко женски сърца стопляше с тази усмивка и в същото време ги отблъскваше с всичко останало, което представляваше. Все още не можеше да разбере какво бе намерила Хедър преди години в него, но по-важното бе, че от бурната им любов се бе родило невероятно малко момиченце.
- Грях ли е една чашка?! - попита все пак Хийт, след което за момент погледна към земята, преди да върне погледа си върху Шерил. - Заведение за бързо хранене, звучи много по-добре от час в превзет ресторант - добави Тайсън, след което направи жест с ръка към Шерил, с което й казваше че тя води. Не познаваше още добре града, а в тази част стъпваше за пръв път откакто беше в Маями, това някак го успокои, може би бяха достатъчно далеч от познати погледи.

Час? Една чашка? Поискаше ли можеше да разбере всичко само с няколко прости изречения. Значи мислеше да остане само един кръгъл час с нея? О, не. Щеше да го задържи до късна доба и ако трябваше щеше да се влачи за крака му, но нямаше да й попречи да си изпълни плана. Не, не и не! Все пак отвърна на предишната му така привлекателна усмивка, а щом видя протегнатата ръка го изгледа объркано. Нали беше грях, нали не можеше такова нещо? Защо й подаваше ръка. Все пак, за да не промени решението си тя протегна своята и я хвана, като я стисна леко. Издърпа го към себе си, така че рамената да им се изравнят и му се усмихна дяволито щом по погледа му разбра, че подадената ръка не значеше това, което тя си беше помислила. Все пак не го пусна и закрачи напред, като го повлече със себе си.
- Защо сте толкова замислен? - попита тихо.
И двамата бяха прекалено официално облечени, за да се настанят в обикновен малък ресторант за бургери, но така беше забавно, нали? Тя се изкикоти на мисълта си, но бързо стана сериозна. Защо трябваше да е толкова сериозен? Излиза със студентка, която го държи за ръката, какво толкова лошо има в това? Много. Фостър врътна недоволно очи на мисълта си и върна сивите си очи на Хийт. Пое си дъх и продължи да го държи за ръката. Отстрани излизаха като двойка? Или нещо подобно, но вътрешно нашата приятелка се забавляваше ужасно много.
- Не бъдете толкова сърдит. Поне за малко се опитайте да се позабавлявате. - помоли го миличко тя.
Чак не приличаше на себе си. След още десет крачки видяха в далечината заведението, а след още минута или две двамата влязоха. Мъжът на касата веднага я позна и й махна. Беше млад и леко мургав, хубав мулат. 
- Днес сте прекрасна, госпожице. - направи й комплимент той без да обръща внимание на придружителя й, чиито ръце още бяха сплетени. 
Девойката му се усмихна и погледна Тайсън. 
- Какво ще поръчате? - попита тя.