Pizzaria "Veridiana"

Никога не съм разбирала, защо хората се притесняват от дъжда и предпочитат да стоят някъде на закрито, където капките вода не биха стигнали до тях. Това водеше до момента, в който когато звъннеш на някой с предложение, той уклончиво казваше на вън вали не ми се излиза. Естествено по-добро извинение трудно се намираше, а пък винаги се приемаше. Днешният ден беше именно такъв. Дори не си направих да звънна на някой, за да ми прави компания. Да предполагам между всички луди глави, които още наричам и приятели, би се намерил поне един достатъчно луд за разходка на това време, но май точно в този момент предпочитах да бъда сама за известно време.  Оправих се набързо и бях готова да изляза от нас.
Известно време се мотах по улиците под дъжда. Мислите ми се мотаеха абсолютно безцелно и се чувствах перфектно. Беше абсолютно блаженство. Нямаше нищо, което да ме притеснява и точно в този момент се чувствах сякаш съм на почивка далеч от Маями и всичко наоколо. В крайна сметка обаче дъжда започна да засилва, а аз не исках да стана вир вода, затова влязох в първото заведение по пътя ми. Обичах пицарията, в която попаднах макар и да не я посещавах често. Готвачът им тук беше страшен и приготвяше невероятни вкусотии. Затова директно се насочих към една от масите и седнах. Не след дълго обаче, фактът че се намирам в Маями ми беше ясно припомнен. Едно познато лице влезе в заведението, но спомените от това лице не бяха такива, които исках да си спомням и ако трябва да сме честни предпочитах да не се засичаме. Тя обаче, очевидно имаше желание да прекараме "приятен" следобед заедно и точно затова се настани срещу мен.
- Предполагам, че дори и да имам, след като вече се настани няма просто да станеш и да се преместиш нали? 
Реторичният въпрос, който зададох звучеше студено и далечно. И двете не се гледахме усмихнато и приветливо ами така сякаш някой насила ни е сложил да седим на една маса. До тук с приятния следобед и хубавото време прекарано в усамотение. Не беше ясно какво ще последва, но в едно бях сигурна, със сигурност няма да е спокойно и мило. Точно затова се беше старала дори да не се поздравяват след последната им среща, но ето че пак трябваше да се сблъскваме.
- Какво искаш, Никол? - попитах кратко. - Със сигурност не е приятната ми компания или просто да си побъбрим за доброто старо време. - нямаше смисъл да увъртам и да се правим, че ни е добре. Най-добре щеше да е тя просто да говори директно, за да можем да не се натоварваме взаимно, защото повярвайте нехаресването по между ни беше точно такова. Нямаше да изтраем дълго, докато някоя не каже нещо, което ще е доста грубо, а пък това напълно значеше да направим шоу на хората около нас, което ми се искаше да избегна.

Безразличие. Това беше изписано върху лицето ми точно в този момент. Не ме интересуваше какво искаше, защо изобщо беше седнала на моята маса. Абсолютно наясно бях, че нямаше да се отърва лесно от присъствието й, но безразличието ми нямаше да се промени предполагам дори за минута. Тя си беше тя, нищо различно от това, което помнех. Съмнявах се, че дори и да имахме желание за задълбочен разговор за изминалото време, щях да намеря нещо различно. Някой хора просто не се променят. Никол гледаше все така нагло, поведението и всичко останало издаваше колко точно е готова за това да се скара с мен точно в този момент. Явно беше в такова настроение, може би някой и беше скъсал нервите и си търсеше на кой да си го изкара, но аз не бях човекът. Трудно беше човек да опъне нервите ми до такъв момент, че да избухна, но съм напълно наясно, че седящото пред мен момиче, може да го постигне.
- Хахаха, чест, мислиш че е чест, че сядаш тук. - казах напълно иронично. - Мисля си че се надценяваш, цяло наказание си е, че се намираме дори в една и съща сграда.
Това си беше всичко друго, но не и чест. Искаше ми се да избягам от точно този момент, в който отварям устата си. Знаех, че не мога да си мълча като ме провокират и ето, че това се случваше. Беше странно, че при положение, че учим в един колеж се сблъскваме така чак сега. Можеше да се случи доста по-рано, но явно сега му беше дошло времето. Едно знаех обаче със сигурност, хората около щяха да станат свидетели на нещо не много красиво, освен ако по някаква случайност не запазехме напълно доброто и нормално поведение, каквото изискваше мястото, на което се намирахме.
- Щом го приемаш за промяна, значи да, променила съм се. Има случаи, в които ми харесва да съм само повече отколкото да има някой пред мен. Точно както в този момент твоята компания ми е напълно излишна, но благодарение на наглото ти поведение, се съмнявам да успея да се отърва от нея. - казах и аз с лека усмивка, която бе единствено с цел заблуда на останалите.  Ако ни погледнеха от страни биха си помислили, че сме просто приятелки обядващи заедно, но това беше толкова далеч от истината. Хубаво беше, че поне тонът щеше да бъде запазен в рамките на нормалното.- Колкото до навиците и тяхното забравяне не знам, може би ти ще кажеш дали си успяла да забравиш старите си лоши навици.