Eleanor Boyd.

- Ние успяхме!
Елинор седна победоносно на дивана - там, където допреди секунди беше стоял и Ейдриън - и широката, доволна усмивка не слизаше от лицето и’. Планът и’ беше пожънал успех и сега момичето бе неимоверно щастливо.
Беше забелязала колко бързо се бе променило настроението на Ейдриън, беше усетила, че му бе станало неприятно и и’ беше харесало. Въпреки че в един момент и’ стана гадно, че му причинява всичко това. Но все пак това бе някаква малка подробност сред цял куп успехи.
Всъщност не бяха чак толкова много, но за Ел бяха. Погледна радостно към приятеля си и изражението на лицето му я накара да се засмее, и то от сърце.
- Сега пък какво? - жаловитият тон малко си личеше, но момичето се направи, че не го бе чуло или казало. Стана пъргаво и с няколко крачки отиде до Джейк. Погледна го миличко и започна да прави кучешки муцунки. Знаеше, че така ще го умилостиви.
- Много си гадна! Не видя ли, че се почуства кофти? - обърна се внезапно, като изобщо не обърна внимание на муцунките. Тръгна нагоре към спалнята на сестричката си и след малко се върна с тъмносини протрити дънки и тясна черна тениска с надпис в бяло „B-eautiful. I-ntelligent. T-actless. C-harming. H-ilarious. or just B.I.T.C.H.”.
- Хайде да се преоблечеш, че не съм свикнал да те гледам така. - подхвърли и’ дрехите и скръсти ръце, за да и’ покаже, че няма да разговаря повече с нея, ако не смени външния си вид.
Момичето завъртя очи и въздъхна шумно, като пое дрехите, които едва не изпусна. Подхвърли дънките на пода, докато нагласяше тениската, за да я облече. Като го направи, изкара внимателно косата си иззад блузката. А тя и’ беше една от любимите! Пресегна се за дънките, като преди това бе изхлузила поличката от себе си. Тя падна глухо на пода и момичето се зае да нахлузва крачолите на дънките.
- И какво? Това е само началото! А и той си го изпроси. Исках да му стане гадно! - опита се да се приближи до Джейк, но може би поради факта, че все още не бе обула дънките както трябва, краката и’ се преплетоха и тя се стовари с гръм и трясък на земята под звънкия смях на приятеля си. Брюнетката му хвърли изпепеляващ поглед и след секунди се изправи на крака.
- Ако аз бях на негово място, нямаше да дойда никога повече. - подметна уж неволно, но искаше да го каже. Все пак той - Джейк - бе мъж и знаеше колко гадно е чувството да гледаш любимото момиче в нечии чужди ръце и да нямаш сили да кажеш каквото и да е било. Просто не е правилно. Беше го изпитал и затова сега съчувстваше на Ейдриън.
- Оо, ще дойде. Сигурна съм - доволна усмивка заигра по лицето на момичето и то разпери ръце пред приятеля си. - Ее, доволен ли си сега? - завъртя се няколко пъти и след това се отпусна на дивана, затваряйки очи. Пое си дълбоко дъх и остана със затворени очи. Оо, колко бе приятно така, толкова успокояващо.
- Да, доволен. Но не бъди толкова сигурна, чуваш ли? Познавам мъжкото съзнание, в момента той е обиден и егото му е наранено. Едва ли ще дойде... освен ако не се напие жестоко.
Настани се до Елинор, като я побутна леко с лакът. Тя веднага се сепна и разтърси глава, все едно да покаже, че не спи и все още го чува. Изправи се и седна нормално на дивана, като вдигна краката си и ги притегли към гърдите, обгръщайки ги с ръце. Склони глава на коленете си и отново за миг затвори очи.
- Значи ще дойде. Именно защото е наранен! - прошепна тихо тя и се зае да човърка ръбчетата на дънките си. Явно бяха много интересни, защото не отдели поглед от тях за доста дълго време. Гледаше ги съсредоточено и мърдаше бяло-сините реснички напред и назад, наляво и надясно. Изгледаше толкова вглъбена в действията си, че сякаш никога нямаше да излезе от този унес.
- Оф, писна ми вече, Ели! Какво им е толкова интересното на тея дънки, че вече половин час се взираш в тях? По-сини ли ще станат?
Джейк беше станал внезапно, при което момичето цялото подскочи и го погледна учудено. Но след миг отново сведе поглед към колената си и продължи със заниманието си. Не знаеше защо, но и’ бе по-интересно да си играе с дънките, отколкото да отговаря на въпросите на Джейк, или пък да мисли за Ейдриън. Нямаше да е здравословно. Напоследък все така си казваше за нещо, което не и’ угажда - нямаше да е здравословно. Но често се оказваше така, че от точно това нездравословно нещо, Елинор се нуждаеше толкова много.
Но пък искаше или не, мислите и’ за пореден път се върнаха към тъмнокосия. Той и’ беше влязъл под кожата и сега започваше да се чувства виновно. Преди, когато замисляше този план, гледаше само на нея да и’ е добре, както по принцип правеше, без да се замисли как ще се почувства той. Ала колкото повече слушаше приятеля си, колкото повече размишляваше върху думите му, толкова повече започваше да се чуди дали наистина не го е наранила с действията си. Все пак на нея нямаше да и’ е приятно да го види с друга, нали? Но нали това беше идеята на всичко това? Да накара Ейдриън да ревнува, да разбере, че не е само негова. Сега обаче се чувстваше гузна. Защото това нещо трябваше да става постепенно, а то се случи изведнъж и накара момичето да чувства вина. И лошото бе, че това чувство се засилваше.
- Дали да не му се обадя? Да му кажа, че няма нищо между теб и мен, че съм го излъгала? - гласът и’ - тих, неуверен и плах - разсече тишината и госпожица Бойд внезапно погледна към приятеля си, с очи, в които напираха сълзи. - Ти какво мислиш?
Какво мисли ли? И той не знаеше какво мисли. Само знаеше, че това момиче има голям проблем с противоречието. Сега казваше или правеше нещо, след пет минути съжаляваше или пък вървеше точно обратното нему. И ако не я познаваше от повече от петнайсет години може би щеше да каже, че не знае какво иска или че е луда, но той си я знаеше каква е шматка. И вътрешно чувстваше, че ако се обади на Ейдриън и му каже всичко това, ще има голяма вероятност той да я помисли за разглезена кучка, която не знае какво иска и единствено знае да лъже. А помислеше ли си това, щеше много да сбърка. Елинор Бойд не беше такава, тя беше нормално момиче с малко по-особен характер - с доста по-особен характер - и лошия навик страшно много да си противоречи.
- Не мисля, че е добра идея, Ели. В рамките на няма и два часа ще му кажеш, че си го излъгала, и то два пъти, за едно и също нещо. Според мен дори и да има някакъв минимален шанс той да дойде отново, ако му се обадиш сега, то ще го унищожиш и повече няма да видиш Ейдриън.  
Момичето отрони няколко въздишки от устните си и бавно започна да кима. Той беше прав, направеше ли го - щеше да го изгуби завинаги. А тя не бе способна на това. Усети как малки капчици пот избиват по лицето и’, най-вероятно от напрежение. Без да се замисли дори и за миг, тя прокара пръсти през кожата си, за да разсее неприятните капки, стичащи се бавно и мъчително. Придърпа коленете си още по-силно към гърдите си и отново издиша и вдиша тежко. Не знаеше какво да прави, как да постъпи. Мислеше, че когато го накара да ревнува, ще се почувства по-добре, но сега изобщо не се чувстваше по-добре. Даже напротив: не си спомняше момент, в който да се е чувствала толкова гадна и виновна, отвратена от себе си.
- Аз съм чудовище, нали? - прошепна тя и гласът и’ прозвуча така, сякаш бе прегракнал от часове викане. Но тя не бе викала. Всъщност почти не бе говорила.
Прокара пръсти през косата си, отмятайки я назад, а след това средно дългите и’ и идеално оформени черни нокти се впиха в кожата на лицето и’. Рядко правеше така и за двадесет и две години бе постъпвала така кажи-речи два-три пъти. Прокара пръстите си надолу по гладката кожа, по която нямаше и петънце белег, подсказващо, че на нея е имало мънички черни точици или младежки пъпки. Когато ръцете и’ се отпуснаха надолу, Джейк успя да забележи, че там, откъдето преди малко бяха минали ноктите и’, сега имаше червеникави вдлъбнатини, които бързо-бързо сменяха цвета си.
- Естествено, че не си, Ел. Ти си едно от най-прекрасните момичета, които някога съм виждал. А ти знаеш, че съм виждал доста - седна пред нея и като хвана внимателно ръцете и’, започна да ги размята напред-назад в опит да я разсее малко. - Просто имаш малък проблем. Не знаеш кога да спреш да плямпаш и после, баам, малко си противоречиш.
Не знаеше защо, но Джейк винаги успяваше да я разсмее. И този път лекото извиване на устните и’ в усмивка показваше, че също бе успял. Тя леко поклати глава, при което няколко кичура коса препречиха очите и’, но Елинор не ги отметна назад. Въздъхна тежко и отдръпна ръцете си от тези на най-добрия си приятел.
- Ще опитам да поспя, въпреки че е още четири - усмихна се тъжно тя и бързо стана, поглеждайки крадешком към Джейк. - Благодаря ти! - точно сега не можеше да го прегърне, дори и да искаше. Нямаше да бъде правилно. И затова се опита в това „благодаря” да вкара цялата си обич, която изпитваше към него.
- Аа, няма за какво, Ели. Само да ти кажа, това е първият и последният път, в който ме целуваш с език, ясно?
- Ясно! - засмя се тя и поклати глава развеселена. Разбираше го, тя също не искаше да го целува повече. Чувството беше гадно, все едно се целуваше с брата, който нямаше. - Въпреки че се целуваш много добре.  Клеър е късметлийка, като може да спи с теб - побърза да излезе от стаята, защото предвещаваше какво можеше да направи Джейк.
Клеър бе неговото гадже и въпреки че беше наясно с целия този план и нямаше нищо против него - все пак Елинор бе и нейна приятелка, и то от много време - на момчето му бе неприятно и имаше чувството, че и’ изневерява. А тя не заслужаваше това. Не много висока, с огненочервена коса, жабешкозелени очи и чаровна усмивка, Клеър винаги го разбираше, още от девети клас, когато се бяха запознали и бяха започнали да излизат. И вече пет, скоро даже и шест, години двамата бяха заедно и думите бяха напълно излишни за тях.
Ел им завиждаше, но тази завист бе от хубавата завист. От тази, когато се радваш за двама души, обичаш ги и им завиждаш, защото и ти искаш да имаш такава връзка, в която да бъдеш и разбиран, и уважаван, и разбира се обичан.
Госпожица Бойд толкова се бе надявала някой ден да срещне някой, в който да се влюби и двамата да бъдат щастливи както бяха Клеър и Джейк. Но с течение на времето за момичето това се бе превърнало в мечта, непостижима и неизпълнима мечта. Елинор малко по малко бе загубила вяра в любовта, или по-скоро в това, че въобще някога ще успее да се влюби и да бъде щастлива. Защото от любовта момичето не бе получило нищо добро - само разбити сърца и сълзи. Но като се замислеше, тя не се и бе влюбвала както трябва - да настръхва само при допир, всичко в нея да се преобръща само от една усмивка, да се разтапя дори от целувка, да бъде заслепена и да не вижда останалите мъже, дори и те да бяха сто хиляди пъти по-секси.
Момичето тръсна отново глава и въздъхна тежко. Отново се бе отнесла в мисли за любовта. А тя мразеше да го прави. От това само се главозамайваше и само при едно малко по-необичайно преживяване с по-голяма тръпка си мислеше, че се е влюбила. Колко грешеше и колко бе наивна. Защото Елинор бе много наивна и чувствителна, въпреки че бе отлична актриса и се правеше, че не и’ пука за абсолютно нищо. Това бе маска, предпазен щит за красавицата, въпреки че тя сега явно бе свалила гарда, позволявайки на Ейдриън да и’ влезе под кожата. Но не можеше, нямаше да каже, че е влюбена в него. Първата вечер, спомни си тя, си бе помислила, че се е влюбила в тъмнокосия. Сега, а и на сутринта, разбра, че е била в грешка. И затова тя нямаше да допусне същата грешка. Не и отново.