Alecto Hestia Carrow

by Alecto Carrow Съб Юли 06, 2013 3:00 pm

Алекто Кароу

{Gabriella Wilde} 18 години; студентка; 1 курс; East Side

Мисля си... Когато всичко свърши се връщаш в миговете. Като калейдоскоп от спомени. Всичко се връща. Но не и той.
Мисля, че част от мен знаеше, че ще се получи така още като го видях. Не е заради нещо, което е казал или направил, беше чувството, което което ме съпроводи. Лудост е, че не знам дали ще се почувствам така отново. Не знам дали въобще трябва.
Знаех, че неговият свят се движи прекалено бързо и гори твърде светло. Просто си помислих, как може Дяволът да те дърпа към някого, който прилича на истински ангел, когато ти се усмихне? Може би е знаел това, когато е видял мен. Предполагам, че просто изгубих баланс.
И смятам, че най-лошата част не беше да изгубя него.
А да изгубя себе си.

Детството ми не беше кой знае какво. Предимно баща ми се грижеше за мен. Беше успешен бизнесмен, но доста студен. Често не ми обръщаше внимание, но свикнах. Само не знаех как е могъл да се ожени за подобна жена.
Майка ми, да. Тя беше компаньонка на почти всички съседи в нашия квартал. Също така и доста популярна клиентка по баровете. Рядко съм я виждала трезвена. С татко се караха прекалено често. Винаги се стигаше до едно - тя заплашваше, че ще ме вземе и ще го напусне и тогава той се укротяваше. Само в тези моменти демонстрираше някаква привързаност към мен, а може би и към нея.
Но накрая и двамата преминаха всички граници.
- Тя идва с мен!
- Не си го помисляй! Остава при мен!
- Изнасяме се! Край на дискусията!
- Както винаги няма никаква дискусия! Решаваш всичко без да ме попиташ! Затова бракът ни пропадна! Ти го уби с грубите си действия и крайни мерки, алкохола и изневерите!
Убийствена кратка пауза. Сякаш думите бяха проболи целта си.
Бързи стъпки и затворена врата. Бях на десет.
От тогава не говорех особено много с баща си. След няколко години се промених напълно. Станах лоша ученичка. Често дори не присъствах на училище. Бягах с приятелките си и пиехме бири по парковете и плажовете. Пушехме с момчетата от дванадесети клас. Те имаха какви ли не предложения за нас. Промъквахме се в хотелите през нощта и влизахме в басейните. Когато ченгетата идваха, бягахме по черните си бански костюми и викахме "Хванете ни докато сме готини!".

Живеех в свой собствен свят, обсебена от свободата. Не принадлежах на никого. Лудостта ми ме замайваше, заслепяваше. Исках да превърна живота си в изкуство.
Това ни прави момичета. Винаги гледахме за Рая. Но любовта за нас беше на първо място. Беше нещо, за което сме готови да умрем; беше проклятие. Това ни прави момичета. Не се застъпвахме една за друга.

Тогава срещнах него. Излежавах се върху капака на черната Импала. Защо? Защото можех. Той спря на съседното място с мръсния си синьозелен видимо раздрънкан автомобил.
Сивите му очи пронизаха моите и потръпнах. Тогава усетих нещо различно. Същото се случи и с него.
Стараехме се да не оставаме насаме, да стоим далеч един от друг. Всъщност се засичахме прекалено често и химията между нас беше потресаваща. Привличахме се както магнита привлича метала. Не си говорехме, не се гледахме. Защо ли? Защото където има дим, има и огън. А огънят, който се запали между нас беше разтърсващ.

Това беше любов. Истинска, чиста, страстна... детска любов. Придружена с детинско поведение.
Аз и моите приятелки ставахме все по-диви. Той ни плащаше гаранцията, когато рушихме спокойствието в отдалечените квартали. Той ни прибираше от килиите, когато крадяхме полицейските коли. Той ме обичаше така, както никой друг не ме бе обичал досега.
Баща ми не понесе щастието да плува във вените ми. Отпрати го щом го видя с мен за първи път. После пак, и пак, и пак... Противопоставих му се милиони пъти. Толкова думи не му бях изрекла през целия си живот. Но той не допусна да сме заедно.
Алек Лайтууд.
Само неговото име беше полепнало по устните ми. Само усещането на неговите ръце на бедрата ми си припомнях. Само неговия силует изникваше в главата ми нощем. Любовта е непреодолимо желание да си непреодолимо желан.

"Очите ти ме омайват."
"Обожавам как косата ти се разпилява по раменете."
"Устните ти сякаш ме приканват да ги целувам непрекъснато."
"Ти си красива, Алекто. Ужасно си красива."

Баща ми съсипа и настоящите години от живота ми. Вкара ме в глупав университет. Трябва само да уча, той ми плаща всичко. Но за мен това е много. Съвсем далеч от света, в който искам да живея. Нямам избор обаче.
Тръшнах недоволно куфарите в дребната стая на общежитието и затръшнах вратата. Исках да крещя. Бях изгубена. Наистина изгубена. Без Алек. Без приятелки. Без нищо. Само скапания университет и противните му обитатели.

Не съм сигурна дали човек знае кой е докато не изгуби себе си.

by **Alexa L. Daniels** Съб Юли 06, 2013 7:39 pm

Добре дошла!

Alecto Hestia Carrow

Alecto Hestia Carrow

Re: Alecto Hestia Carrow