i may be ace, but you're the king.

logan lerman | 20 |  student?

           Баща ми обичаше да казва, че някой неща оставят по-силен отпечатък върху теб от колкото други. В живота ти неизменно ще има такива, но само едно единствено ще те дамгоса с идеята никога да не те остави. Тогава и само тогава можеш да разбереш какво наистина си и къде по дяволите е мястото ти в този свят. От където и да го погледнеш звучи простичко, но именно в това е уловката.
           Едно единствено нещо. Не знаех какво точно се опитва да ми каже, или поне не изцяло. В началото не. Може да го отдадете на липсата на опита, който годините ти подаряват. В крайна сметка почти никое десетгодишно хлапе не може да се похвали с особени житейски проблеми, камо ли изживявания. Това не ми пречеше да вярвам, че всичко около мен е жизненоважно и съответно води до някаква форма на душевен катарзис. Мислех си, че вече съм имал такова преживяване и не разбирах защо по-дяволите трябва да се запечата в мен. Да ми помогне да се развия, да ме определи като личност. Сега, години по-късно, знам, че е смешно да очаквам душевна градивност от събития като война с децата от съседният квартал, счупено колело или навехнат глезен.
           Истинското изживяване, неповторимото, дойде много по-късно. Трябваха ми години, макар и не толкова много колкото можете да си представите, за да вкуся от този сладко-кисел плод. До тогава като че ли не бях живял, а след това пък нищо не можеше да се похвали със същата цветност. Всички, които някога са били влюбени поне веднъж, ама тотално и безкомпромисно истински... ще ме разберат. Ето, историята ми започна да добива малко по-ясни граници, защото бавно започва да се насочва към жанрово определение. Не е чак толкова голяма изненада, винаги съм се славел с определена доза предвидимост щом опрем до ежедневни социални проблеми. Единственото право на оригиналност винаги е лежало върху работата, която върша, и нищо друго. Така разграничени двете неща спират да имат допирна точка и това позволява да съществуват паралелно, почти достигнали паразитна симбиоза. В противен случай всичко е толкова голям хаос, че въображението ви е малко да си представите за какви гигантомански размери си говорим.
           Никога няма да забравя денят, в който я видях за пръв път. Видение в бяло, тръгнало изцяло в моя посока. Най-красивото същество, което някога съм виждал и което може би ще видя някога.
Всъщност моментът не е толкова поетично-лиричен колкото звучи. Не се подлъгвайте; душата ми обича да се обвива със сладката блудкавост на поетите-романтици. Смейството ми често се оплаква, че съм прекалено мелодраматичен. Шекспиров герой, Шекспир- зоват ме с прякори като тези, опитвайки се да ме обидят по някакъв начин с добронамерените си подигравки. Аги не е спирала да твърди, че съм замесен от прекалено меко тесто. Мъж от нашето семейство да прекарва следобедите с книга в ръка и чаша чай?
По-логично е да съм някъде навън и да доказвам мъжеството си вършейки куп безбожности. Счупен нос е къде-къде по-популярна травма пред майка ни от колкото пръст порязан на хартиена страница. И не си правете грешни илюзии- ще ви спра предварително. Апатичният ми подход спрямо физическото натоварване не значи непременно, че в опитите си да го избегна не мога реално да се справям с него. Наложили се... ще бъде свършено. Така е било и така ще бъде с всички в моето семейство; не съм по-различен, защото същата кръв танцува във вените ми.
           Стига обаче за проклетата наследственост. Ясно е, че дървото не пада по-далеч от крушата. Ясно е и какво съм, какво ще продължа да бъда; в онзи момент обаче не знаех какво е Тя и защо по-дяволите никога преди не съм виждал нещо като нея. Времето наистина като че ли спря, или поне се забави драстично, щом очите ми се спряха върху нея. Да, тя беше онази прелест идваща право срещу мен и да, това не беше без една категорична засилка и куп цинизми под формата на истерични викове. Не ми пукаше особено много тогава, бях се отнесъл в тотално различно измерение. За ваша информация в него не присъстваха никакви пеещи херувимчета, но всичко беше в цветя и пеещи птички.  Докато се усетя какво се случва обаче телата ни се сблъскаха, а ударът се оказа достатъчно силен, за да ме повали назад. Човек ще каже, че момиче с нейният ръст и години ще е крехко като цвете... но за мен честно казано имаше само една тежка маса от мургава кожа, мускули и дантела. Нямах нищо против, защото в цялата работа се коренеше първоизточника на цялата магия. Това момиче... Тя ме лиши от дъх и буквално, и преносно. Точка по въпроса.
Не знам дали заради факта, че главата ми бе срещнала паважа при сблъсъка, или просто още бях под въздействието на някаква магия... но всичко пред погледа ми бе избухнало в светлина. Единственото петно- всъщност центъра на всичко- бе тя, тя и нищо друго. Меката кестенява коса се спускаше като перде от двете страни на сърцевидното й лице, като връхчетата бяха легнали върху гръдният ми кош. Трескавата реализация, че сме толкова близо само влошаваше нещата: чувствах се като в море от вълнения, които маршируваха под съпровода на канела. Канела. Нейният аромат, или поне управляващите нотки в него. Останалото бяха диви цветя смесени с .. .машинно масло? Може би дори и онзи фосфорен отенък характерен за фойерверките. Определено нищо, което нормален човек би смесил и това нямаше как да не ми направи впечатление. По-късно щях да науча защо ароматите така са вплетени в нея и как всъщност издават най-любимите й неща в света. Канела, защото не пие кафе без тази подправка, а от кофеин има постоянна нужда; цветя, защото е единственият парфюм който признава; машинно масло заради любовта й към сглобяването/поправянето на коли и мотоциклети и разбира се, фойерверки защото е най-лесно да гръмнеш нещо, от колкото да затърсиш заобиколки.
В началото обаче не разполагах с подобна информация и наистина не ме интересуваше особено; по-важно бе първичното животинско привличане, което се бе обадило в отговор на приятната комбинация от аромати. Като че ли вече не страдах достатъчно, че толкова прекрасно същество просто ми се е стоварило на главата като дар божи. Трябваше да съм благодарен за това и благодарен бях до такава степен, че кротичко да изтърпя новият порой от ругатни обладал устата на моята неземна принцеса. Това и разбира се няколкото подли удара с прекалено заострени лакти право в стомаха ми. Тях си ги заслужавах, защото докато събера две и две и схвана какво се случва нагло бях обвил ръце около талията на моята Непозната.
Инстинкти, нали разбирате. И именно те ме накараха да прекратя хватката, защото тялото ми предпочете да се съхрани и да продължи да съществува. Временно. Чистата глупост и хроничен инат обаче бяха причината да хукна след момичето без дори да разсъждавам по темата и да я последвам в лудешкият й бяг напред. Не исках да я оставя да ми се изплъзне, а точно това бе опитала щом ръцете ми спряха да я задържат на едно място.
Тя бе моя - моя и единствена Нирвана. От този миг насетне всичко останало спря да съществува и да ме интересува по същият начин...