give me back my yesterday;

          „Мило Дневниче,
Днес разбрах, че трябва да продължа. Омразата дотолкова завладя съзнанието ми, че напълно забравих значенията на думите "любов", "състрадание", "милосърдие". От семейството ми остана само бегъл спомен, който се прокрадва все по-рядко в мислите ми. Забравих как майка ми затопляше премръзналите ми ръце с дъха си по пътя за училище. Забравих как татко ми казваше, че винаги ще остана малката му принцеса, независимо дали съм подпалила къщата или съм оставила кучето да съсипе всичките документи в импровизирания му офиса. Забравих как брат ми винаги ме заплашваше, че ако някога доведа момче вкъщи няма да си тръгне от там живо, защото няма да позволи на никого да разбие надеждите на малката му сестричка. Истината е, че ми липсват. Жалко, че едва сега го осъзнавам.
На връщане от университета минах покрай болницата. Видях деца. Две малки дечица, плачещи за майка си, която лежеше на носилката в безсъзнание. До тях стоеше висок, тъмнокос мъж, който бе свил юмруци. Стараеше се да остане хладнокръвен, но по всичко личеше, че всеки момент ще се предаде на чувствата си и ще се срине. Очите му бяха пълни със сълзи. Аз стоях на петдесетина метра от тях и наблюдавах безмълвна. Какво можех да направя? Просто да ги подмина и да се престоря, че никога не съм ги виждала? Е, имаше нещо, което можех да сторя.
Приближих се бавно, докато не стигнах момченцето, което плачеше в нозете на майка си. Тогава си спомних своите родители. Пожарът. Брат ми. Протегнах треперещите си ръце към детето и го обгърнах с тях.
-          Всичко ще е наред! – обещах тихо и ясно. Успокоих го така, как преди години сториха с мен.
Истината е, че действа до степен. Детското съзнание може лесно да бъде манипулирано, било то с лакомство или с проста прегръдка.
Баща му дойде при мен след миг. Разказа ми какво се е случило и в какво положение се намират. Обясни ми, че четиримата, тоест вече тримата, живеят в малка квартира, с чиито наем закъсняват с няколко месеца и все още не са изгонени заради добрата воля на хазяина. Каза ми също, че съпругата му някога е работила в най-голямата банка в града, но се е разболяла и е напуснала работа. Досега са живели с една единствена заплата, която са пилеели главно за лекарства. Не успях да осъзная случващото се дори след като взех вероятно най-важното решение в живота си – да сторя това, което от години никой не бе правил за мен – да помогна.”
 
          „Мило Дневниче,
Днес отново срещнах господина. Поразрових се тук-там и открих, че за нула време мога да му прехвърля апартамента, който татко бе закупил, когато бе на стаж тук. Разпитах и се оказа, че процедурата по прехвърлянето трае едва няколко дни. Разписах се на документите и ги поднесох на вдовеца. В този момент в очите му зърнах нещо невиждано. Без да обели и думичка, разбрах колко благодарен всъщност бе той.
Наближава Нова година. Не мога да оставя семейството само. Затова предложих на Гранд(така се казва мъжът) да се нанесат още днес. Той ме попита какво искам в замяна. В днешно време хората не правели добрини току-така. Е, в крайна сметка той бе първият човек, който чу МОЯТА история. Не ми беше лесно, но му разказах всичко. Обясних му какво точно се случи, когато ги видях за пръв път. Разбра ме! Досега никой не ме бе разбирал дори за най-простото нещо. Почувствах се щастлива за пръв път от девет години насам. Почувствах се цяла и значима. Вече знам, че омразата не е единственото нещо, за което мога да живея. Осъзнах, че има неща доста по-важни от нея. Гранд и децата му, които ще пристигнат едва след няколко часа, отвориха очите ми.
Очаквам  ги с нетърпение!”
 
          „Мило Дневниче,
Май. Всичко е толкова непостоянно през май. Жегата и зноят се заменят от студ и вятър. Лятното настроение бързо гасне и безмилостно се изкоренява. Чувам тътена на гръмотевиците, които са толкова близо до мен, че ми се струва че ги усещам, разтрисат тялото ми. Блясъкът на светкавиците ме ослепява за секунда, оставяйки ме в тъмнина, чакаща зрението ми бавно да се върне към нормалното. Дъждът тропа по покрива, разбива се в стъклата, иска да го пусна вътре. Скитал е толкова много и явно се е уморил. Вятърът се извисява, въздухът е сякаш разширен. Имам чувството, че може да помете всичко по пътя си. Подмята листата на дърветата като играчки, хвърля ги в празната бездна, блъска ги едно в друго. Пороят наводнява улиците и прави реки по булевардите. Небето се е приближило опасно близо до земята. Иска да я целуне. Унищожителна, опасна целувка. Оловно сиво е и ми изглежда чуждо. Сякаш никога досега не съм го виждала. Мирише на свежест, на свобода, на страх, на пушек също. Една светкавица се разбива в асфалтовия път, на метри от мен, за да потвърди думите ми. Пътят се раздира. Огромна, смъртоносна рана се показва на повърхността. Хората викат, ала писъците им са заглушени. Вятърът ги отнася далеч, далеч. Накъде, където няма да бъдат чути. Имам чувството, че целият свят се люлее. Огромни вълни цунами заливат всичко, земетресения разрушават останалото, тайфуни се извисяват и щастливо разграбват и прибират в обятията си къщи и хора, вулкани изригват в един чуждоземен и смразяващ кръвта фойерверк. Светът плаче, океаните се блъскат един в друг, биейки се за надмощие. Лава и пламъци достигат чак до Луната. Половината свят потъва навътре, всмукан от вакуум. Изчезват градове, държави, цели континенти. Стихиите царуват над мъничката ни планета, защото е Май – техният месец. Тогава огънят се сменя с водата, въздухът се преплита със земята и настъпва катастрофа.
А след това всичко отново се преражда. Бедствията се забравят, сякаш никога не са били. Единственото, което остава е свежият въздух и лекият ветрец. След това всичко пак ще се повтори, но догодина. Когато отново е Май.
Докато подбирах стоките в супермаркета   забелязах шоколадова торта. Спомних си, че по същата рецепта направих тортата за Нова година. Децата отново изникнаха в съзнанието ми. Никога няма да забравя веселите им личица, щом настъпи полунощ. Посетих ги последно в средата на април. Не беше късно отново да го сторя! Напазарувах три пъти повече от планираното и още щом се върнах вкъщи започнах да приготвям храна. Опаковах я и потеглих към бившия си дом.
Още щом докоснах звънеца вратата се отвори, малкото момиченце извика името ми и скочи на врата ми. Имаше ли по-прекрасно  чувство от това?"