Библиотеката

Усещаше се мириса на сол и риба. Носеше се във въздуха досущ като безтегловни сенки, които обикаляха розовия плаж с ефирни, почти идеализирани движения. А прашинките действително бяха розови т.е. самия пясък приличаше на мъртво поле, където бяха налягали перата на фламинго, разпръснати из цялата чакълеста основа на плажа. Том стоеше по турски върху шарения килим отдолу и в някакво полусънно видение наблюдаваше огромните звездни китове, които плаваха над главата му. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че това е илюзия. Красива картичка, която е виждал за Коледа, плакат на хипи обществото в родния му град, илюстрация от книга, дори сцена от научнофантастичен филм. Идеята крадешком бе пропълзяла в ухото му и сега пръскаше небивалиците си на свобода. Не че той изобщо възразяваше. Ако зависеше от него, щеше да остане тук до края на дните си – в онази синьо-зелена пижама на космически кораби, която беше носил като дете. Странно, но в съня му тя беше по мярка. Все още. Би трябвало да стои неестествено тясна върху назрялото му тяло, но именно обратното – стоеше като чувал, стоварен върху раменете му като дъждобран.
Един от звездните китове наклони опашката си, спусна се надолу, хвърляйки сянка върху розовите камъчета. След което се издигна нагоре точно над главата на Том. Момчето не почака втора покана. Хвърли се на гърба на огромния кит и с треперещо сърце като на малка птичка, заловена от сокол, се издигна нагоре, оставяйки пясъчната идилия зад гърба си.
Там горе беше много по-тъмно. Там горе – сред всичкото и нищото – място на звезди, галактики, вселени. Том реши, че видът му е нещо съвсем незначително за тази огромна картина – той беше прашинка. Хората все казваха „погледни голямата картинка, излез извън границите на собствената си рамка”. Може би това бяха имали предвид – да види необятността на всичкото, където то се създаваше и разрушаваше в броени секунди, часове и светлинни години. И напиращия страх в гърлото му (причинен от самата мисъл за нищожната му предопределеност като човек), той се изправи върху гърба на кита, внимателно балансирайки с ръце. И извика.

Това беше. Следващото нещо, което се разкри пред очите му беше гръбнака на една червена, забележително дебела книга. Някой смутолеви нещо над главата му. Или извика. Ушите му бяха заглъхнали, така че не успя да определи отведнага. След известно време обаче очите му свикнаха с изкуствената светлина и той разпозна очертанията на библиотекарката. Работата беше ясна. Изправи се в просъница, кимна към нея и погледна към листовете, където досега беше лежала главата му. Разхвърляна кочина от изпомачкана хартия, поне десет учебника по физика, които трябваше да прочете, разпилени нотни текстове под тях, които също трябваше да научи до два дни. С вторите щеше да се справи по-лесно. Определено, много, много, по-лесно. А и нямаше да заспи по средата на втория ред. Или беше третия?
Отказа се от тази работа с физиката и се ориентира към рафтовете с книги. Трябваше му някое малко успокоително с действието на аспирин в кожена подвързия. Ориентира се към фантастика и фентъзи. Името „Тери Пратчет” заблестя в ъгъла със своята златисто обшита подвързия. Грабна едно томче на „Последния герой” и се върна на мястото си. Още след първите няколко страници чувстваше промяната в себе си да се надбягва с часовника на ръката му – още едно качество, по което биеше хапчетата, а именно в краткия срок за действие.
Не след дълго към него се приближи едно напълно непознато момиче. Не се смяташе за специалист в архивите на студентите тук, но все пак щеше да я запомни по физиономия. Тя го попита нещо за книгата с изписана лукавост на лицето си, нещо, което не убегна на Том. А и в момента наистина не бе в „добро настроение”
- Здрасти. – усмихна й се по свой нахален начин, въпреки дрямката си отпреди малко. Свежестта беше нещо, което бързо посяваше и отглеждаше в себе си. Като култивиран буркан с късмет, който вадеше от време на време по тестове. – Предполагам нищо, което ще ти се стори интересно. Приличаш ми на някой, който чете любовни романи стил Никълъс Спаркс и вдъхновяващите писания на Хорхе Букай! – с глава направи престорен поклон. Засмя се, след което физиономията му се смрази и той погледна напълно сериозно момичето. Не беше виновна, поне не и наистина. След един страхотен сън и няколко глави на „Последния герой” дори Памела Андерсън щеше да му се стори като кисел лимон.