Venilian.

Венилиан Михайлов||Народност; Българин|| 20|| Max Irons|| Third year ] [ .

Спомените бяха повече от всичко. Те те караха отново да мечтаеш, да ти припомнят как си оцелял, какво си чувствал. А когато бяха свързани с друг, те бяха още по-силни. Като минно поле, където трябва да внимаваш къде ще стъпиш. Една погрешна крачка и всичко изчезваше.
Погледите ни бяха твърде странни, изпълнение с желание, със страст и малка доза умиление. Виждаше как очите й блестяха, дали защото в резултат на глътките уиски, или просто защото при всяка тяхна среща, миналото се обаждаше отново и отново. А и двамата полагаха усилия да го загърбят. Но как се забравяха годините назад? Ежедневието им не бе от най-красивите, често бяха далеч един от друг, но беше истинско.
Сега той бе с Мира, обичаше я повече от всичко, някак трудно си представяше сега да продължа без нея, но когато се появеше Амира, инстинктът му за самосъхранение се свиваше. Някак трудно бе да преглъща буците, които засядаха на гърлото му. Трудно всичко бе трудно в този град, говорещ собствения роден език, който не се променяше или забравяше дори с времето, което често прекарваше във Финикс. Мръсните сделки там нямаха край, а той внимаваше да не навлече Мира в някоя от тях. Но сега тук в България нямаше никаква опасност Амира да пострада. Спомените се завърнаха в съзнанието на Венилиан, но нищо не бе същото. Съзнанието му се връщаше там във Финикс търсещ Мира. Съвсем скоро щеше да се завърне и нищо от това нямаше да има значение тогава. Всичко това щеше да е било един миг, който бързо щеше да бъде забравен и избутан някъде в съзнанието му.
-Хайде Михайлов. Знам, че все още искаш да докоснеш тялото ми. – говореше му тя, а той сякаш не възприемаше, леко поклати главата си ставайки от дивана, той имаше едно странно чувство, което заседна в гърдите му. Не знаеше защо се бе почувствал така, просто имаше много лошо чувство, което го накара без да казва каквото й да е било на Амира , да изхвърчи от апартамента й и да се насочи директно към летището.

Няколко часа по – късно кацайки на летището във Финикс, той осъзнава най – лошото, вижда полицията, която го обградила.
-Венилиан Михайлов имате право да мълчите. Всичко, което кажете ще бъде използвано във ваша вреда. – не знаеше какво става, уж бе покрил всички нечисти сделки, който бе сътворил по време на пребиваването си.
-Какво съм направил? – единственото, което попита, а в думите му прозираше беглия Български акцент.
-Мираслева Айзък, е мъртва, а Вие сте обвинен в нейното убийство – казаха му докато го качваха в една кола, карайки го към районния съд. Не можеше да повярва, буцата в гърлото му заседна, а той задържа сълзите в навлажнените му очи. Не можеше да повярва. Не искаше да повярва на всичко това.
-ЛЪЖЕТЕ – изкрещя той, но в отговор получи удър, който му костваше загубата на съзнанието му.



Tри години по- късно, Михайлов бе пуснат от затвора, лежал цели три години, за нещо което не бе извършил. Той щеше да започне живота си на чисто. Но в мига, в който излезна я видя. Видя Мира, минаваща покрай му, но тя не го позна. Не позна, онзи който я смяташе за мъртва..А той си обеща, че ще си я върне рано или късно.