[sometimes you tell the day by the bottle that you drink]

По радиото един след друг вървяха шлагери от 60-те, 70-те и 80-те години. Музиката излизаше от черната машина под формата на размити, сиви сенки, които се издигаха към запотените прозорци. А може би беше от цигарата в лявата му ръка. Том така и не разбра дали сенките са само плод на въображението му в момента. Малката кола приличаше повече на „консервена кутия на смъртта”, както я беше определил един от приятелите му в Индия. Том му помогна да изкара жена си от затвора (несправедливо обвинена в пренос и разпространение на наркотици, като те единствено са били за лично ползване), а в знак на благодарност индиецът му подари кола втора ръка. Той нямаше вяра в колите, но помисли, че това е единственият стойностен подарък за един американец. Странно как Том никога не беше сядал зад волана й. Поне досега.
- Знаеш ли, всъщност не било толкова трудно – просто въртиш волана и тя като че ли сама си върви. – обобщи Том пред момичето на другата седалка.
Тя беше красива третокурсничка от колежа, в който ходеше. Двамата не се познаваха преди тази вечер. Той я беше видял в бара и тъй като имаше изграден навик да не отмества поглед от момиче, дори когато бъде хванат, нейния поглед не го смути ни най-малко. Нещото, което го изненада бе, че след две части от секундата по-късно, когато тя трябваше срамежливо да сведе поглед или да се обърне настрани, тя дори не потрепна. Тогава една фраза, която беше наизустил по-рано, му дойде на ум. Тя гласеше горе-долу това: Усмихна се с разбиране, дори ласкаво. Това беше една от онези редки усмивки, вдъхващи безкрайна увереност, каквито можеш да срещнеш само четири или пет пъти в живота си. Том я избра. Или пък тя избра него. Нямаше значение, защото два часа по-късно решиха да вземат образната му кола, която ползваше повече за жилище, отколкото за целите на превозно средство, и да поемат нанякъде. Без определена посока и замисъл. Думата „забава” придобиваше застрашителни размери в главата му. На задната седалка небрежно беше хвърлено одеяло, върху което сякаш накацали две празни шишета от уиски. Довършени допреди няколко минути. Или бяха часове...
- Искаш ли? – попита Том, като остави цигарите пред нея.
Радиото издрънча при следващата песен за издирван мъртвец, яздещ стоманен кон. Бон Джоуви, ако правилно си спомняше Том.
- Поздрав.
Усили радиото и отпусна главата си назад. Може би бяха невидимите пръсти на изпитото уиски, които затваряха очите му, може би беше музиката, или лекият ветрец, който влизаше на пресекулки от отворения прозорец вляво. Замисли се дали в два сутринта ще намери някой да продава марихуана по улиците. Лека го съмняваше. И все пак някой невероятно банален човек някога беше казал, че надеждата умира последна. Или пък беше онази гръцка мадама Пандора?!
Чу се нечий друг клаксон, идващ отвън. Том рязко отвори очи и инстинктивно врътна волана надясно. Вие бихте казали късмета на начинаещия. Колата, в която се намираха с момичето се размина на сантиметри с товарен камион. Притеснението си отиде толкова бързо, колкото и дойде. В един момент се възцари тишина, а в следващия - момент на неконтролируем смях, изключващ всякаква логика.

Думата алкохол, комбинирана с шоколад беше последната му мисъл, преди да набие спирачките в началото на крайпътна бензиностанция. Главата му звучно се удари напред в стъклото, след което бясно и двамата се оттласнаха назад. Зрението му се замъгли за момент и в този път беше повече от сигурен, че не е от уискито. Радиото сякаш нарочно плюеше два пъти по-силна испанска музика на полудели мариачи. Гласовете им отекваха в колата, сякаш се удряха в ламарината, отскачаха и отново започваха буйния си въртеж вътре. Том тръсна глава, усещайки една особена тежест в нея. Въпреки това махна с ръка и се изсмя.
- На малко се разминахме май. – ухилен до уши бутна вратата и излезе в алеята от пушек, прах и жупел. Спирачките явно бяха изпушили. Мисълта му се стори колкото нелепа, толкова и правилна. Никога досега не е имал проблеми с кола. За него тя беше едно от онези божествено изглеждащи японски джаджи с голям надпис „Чупливо, моля, не пипайте!”
Опирайки ръка на капака, прескочи багажника и се озова точно пред вратата на момичето. Замисли се колко ли глупаво би изглеждала маневрата му, ако се подхлъзнеше и паднеше пред краката й, но съдбата имаше благосклонно име тази вечер и го пусна без билет. Да се радва. Ей така – някои вечери минават гратис. С обичайната си подпийнала усмивка отвори вратата на момичето, изчака я да слезе и я затръшна, сякаш колата бе за еднократно ползване. Което всъщност си беше така. Този път.
В бензиностанцията беше топло, приятно, като обичайно се чувства човек в място с малък срок на давност. Като на временна почивка. Момичето отиде нанякъде, а той пое към щанда с алкохола. Усещаше как предишната бутилка бавно се изплъзваше от системата му. Той нямаше да й позволи тази волност. Усмихна се на приятеля си Джони.
Момичето на касата беше мило и все пак прекалено уморено. Том беше в приповдигнато настроение, затова я попита дали ще се омъжи за него, ако успее да направи капачката на уискито във формата на пръстен. Тя го изгледа сякаш е зелено извънземно от дълбоко непозната планета в космоса, което трябва незабавно да бъде докладвано на местните власти. Той не дочака отговора й. Засмя се и потърси с поглед масата, където беше седнало момичето.
Може би щеше да има повече късмет с нея.
А и сервитьорката не беше нищо от прост експеримент. Като пътуването му към никъде. Към целия му живот изобщо.
- Видях нашият малък Джони да се разхожда сам-самичък зад рафтовете с алкохол преди малко! – оплака се Том, сякаш уискито въплъщаваше образа на малко русокосо момченце, което шари наоколо с любопитно големи очи. – Не можех да го оставя без надзор, разбираш ме...
Отвори бутилката и сипа равномерно количество в две пластмасови чаши, които бе задигнал от сервитьорката, докато тя се чудеше дали да припадне или да го удари. Можеше да отиде и за още няколко, ей така за из път – тя едва ли щеше да се съвземе скоро.

Шоколадът се разтопи в устата му в минутата, когато се докосна до езика. Том почти беше забравил усещането. Опитвал се бе да го измести с всякакви психотропни вещества още щом беше навършил шестнадесет. Наргиле. Чудно! Никотин. Приказка! Текила със сол и лимон. Още по-добре! Шоколадът му напомняше за някакви захароподобни поляни, заключени в детството му. Или измислени от халюциногените, но във всеки случай носеха чувството на истински, материални спомени, а не откъснати страници от несъществуващ дневник. Розовата захар се пенеше по повърхността на спомена му. Изграждаше картина, от нея растяха корени на дървета, даваха живот на цветове. Имаше дори парещо розово слънце, което сипеше розови лъчи над  деня. Да... това най-вероятно бе един от неузрелите плодове на въображението му...
Разля уискито в малката пластмасова чашка и изпи първата на екс. След което втората. Като поред идваше трета. В същото време се чудеше на невероятните свръхспособности на плочките да се въртят в шеметен вихър под краката му. Сякаш се надбягваха една с друга, а след тях тичаше бял заек с часовник в ръка, който крещеше „Ужасно закъснявам, о, не ужасно закъснявам!”. Идеята отново му се стори абсурдна. Днес нищо ли нямаше смисъл в обърканата му главица? Сякаш се беше получило онова интересно физично упражнение – отражение на вълната, при което дол става гребен и обратно; т.е. смисъл се превръщаше в безсмислица, вярно в грешно, горе в долу.
Засмя се на момичето, не толкова на нея и живителната смес от шоколад, която държеше в ръцете си, а на паразитите в главата си. Отърси я, сякаш можеха да паднат и се обърна към нея.
- Ще е страхотно да отидем във Вегас! Пиене до припадък и невероятни игрални машини. – очите му сигурно бяха преминали в поза „червени сърчица”, защото усети затопляне в себе си. А ако не беше от алкохола, не оставаше друг вариант.
Изпи още две чашки уиски на екс и си отчупи от шоколада. Никога не трябваше да го отказва. И то не толкова отказва, колкото да го забравя. Неговият случай бе именно такъв, след като избяга от дома си, сякаш остави яденето на шоколад и милион други навици зад себе си. Не му харесваше това ново – аз. Беше непоносимо глупаво, заради придобитата си склероза. Затова имаше моменти – досущ като този – когато съдбата му показва важните неща в живота. ШОКОЛАДЪТ именно!
- Когато се сетя за Вегас си представям импулсивна двойка, букет, чек за сто хиляди и пиян пастор. – Том поклати отнесено глава. – Идилия!
Главата му клюмна към масата с рязък мах на удавник. Том удари челото си у таблото, заболя го, но предпочете да постои малко така. Нещото вътре бе започнало да тежи повече отколкото вратът му бе в състояние да носи. Очите му се замъгляваха и той самия омаляваше.
- Жалко, че вече хората не се женят като по филмите!
Прозя се и нагласи главата си по-удобно върху синьото яке, което по-рано бе взел със себе си.