Външните коридори

Мира го гледаше, не можеше да повярва на всички чувства, който виждаше в лицето му, болката която бе преминала през него. Взираше се там, и виждаше едно наранено момче, момче което се бореше вътрешно със себе си. Огледа се наоколо забелязвайки как всички продължават към часа си, но тъмнокосата сякаш се бе вцепенила от случващото се пред очите й. Гледаше го как от силен младеж стоящ пред нея, той се бе разпаднал сякаш на парчета. Преглътна буцата, която заседна в гърлото й.. не знаеше какво да направи. Приклекна до него оставяйки чантата си до себе си и някак плахо протегна ръката си към него, но нещо я спря да го докосне.
-Съжалявам.. аз не помня нищо преди инцидента.. Помня, но толкова мътно.. съжалявам. А и трябва ли да си спомням нещо? - попита го тя завъртайки глава леко на една страна и поглеждайки учениците, които се разхождаха насам на там. Облиза нервно устните си. И пое дълбоко глътка въздух, която бе нужна за да напълни отново дробовете си.
-Ам. Да от там идвам, майка ми реше, че ще е по – добре за мен да започна начисто – поклати леко глава, не знаеше защо му казваше това или пък , имаше ли спомен или просто той й напомняше за онова момче от сънищата й. Можеше ли да е възможно? Не. Едва ли, а дори й да беше как той се бе озовал тук, а преди това е бил във Финикс. Мира въздъхна лекичко връщайки очите си на момчето, което все така я гледаше сякаш е видял призрак пред себе си.
-Добре, ще ми обясниш ли защо погледа ти се промени коренно след като ме видя, защото не мога да разбера – е може би правилното решение беше да разбере дали причината бе в нея или просто съвсем различни мисли глождеха момчето, както нея я глождеха онази гоненица със спомените, който сякаш не искаха да се върнат при нея, а в мига, в който нещо започнеше да се появява пред очите й всичко изчезваше. Просто се заплиташе в една мъгла и го нямаше вече. Не знаеше къде точно бе причината, дали съзнанието й наистина искаше да продължи на пред, да изгради своите нови спомени, който да заменят онези избелели плътна, а колкото й да ровичкаше в тях просто нищо не се показваше на яве както на нея й се искаше.. в действителност нещо в нея й подсказваше, че не само гласа на момчето й бе познато, но как можеше да бъде сигурна, или просто само по реакцията му можеше да разбере това, колкото й съзнанието й да го отричаше. И колкото й да не й се искаше да е така, защото то тогава, ако той бе онова момче, защо майка й го бе обявила за плод на нейното въображение.

Майка й е искала да започне всичко отначало? Сякаш блясък проблесна в очите му, осъзнавайки всичко, което се бе случило. Значи всичко е било пред него, само е трябвало да прогледне. Майка й винаги го бе мразела. Така и не бе разбрал защо, въпреки хилядите опити да разговаря с нея. Помнеше много добре скандалите, които отнасяше Мира, как му звънеше разстроена и го молеше да я изведе от тях. Всеки път, когато той я изпращаше до тях, след няколко минути вече чуваше гласа й по телефона, разказвайки му за порения спор с госпожа Айзък. Така и не се опитала да го опознае, да разбере, че той не иска нищо повече от дъщеря й, освен да бъде него и да бъдат заедно. 
Но как я беше накарала да забрави? На човек не може туко така да му бъдат изтрити спомените, колкото и да се опитва. Изключваше вероятността да е приложила някакво насилие върху нея, много добре знаеше, че в крайна сметка, майка й я обичаше истински. Не би позволила нещо подобно да се случи. 
Лиан трябваше да разбере как и защо, а ако това означаваше лично да посети госпожа Айзък, то той със сигурност щеше да го направи. 
До слуха му достигна въпроса на Мира, който го накара да преглътне мъчително. Е, все пак можеше да излъже, макар и да не бе чак толкова добър лъжец. Този път се налагаше.
-Просто ми се стори много позната. Сбърках те за .. - за момент замлъкна, колкото да запали цигара и да намери точните думи - За близка приятелка, която не съм виждал от години. Припознах се. 
Сви рамене извинително и ъгълчетата на устните му трепнаха едва-едва в усмивка. Гъделичкащото чувство в стомаха му отново се появи. Последния път, когато й се усмихна по този начин, беше след поредната им целувка, когато тя го накара да се засмее със закачливите си коментари. 
Точно преди да успее да й зададе въпроса, който се въртеше в съзнанието му, директора на колежа се появи, вперил многозначителен поглед в тях. Да, отдавна трябваше да бъдат в час. 
Венилиан погледна нервно към него, а след това припряно скъса лист от тетрадката си. 
-Може ли химикала ти за момент? - вдигна поглед към нея, а след това надраска набързо номера си - Вероятно нямаш много познати, след като си отскоро тук. Звънни ми ако се почувстваш самотна. 
Пошегува се припряно и прехапа леко устна. Щеше да е доста нахално от негова страна, ако той й бе потърсил номера, за това остави нещата в нейни ръце. Надяваше се, не, по-скоро се молеше да му се обади. Вече я бе изгубил веднъж, не можеше да си позволи това да се случи втори път. 
Отстъпи крачка назад, усмихвайки й се за довиждане и продължи по коридора, насочвайки се към втория етаж на сградата.

Алек бавно отвори очи и прокара сънено пръстите си по челото си, намръщвайки се недоволно. Главата го болеше, спеше му се, а дразнещия до полуда будилник не спираше да дрънчи до главата му. Протегна ръка и с едно по-силно движение той падна на земята, счупил се на няколко парчета. Поклати глава, въздъхна тежко и осъзна, че днес е поредния ден в училището, през който трябваше да премине. Изправи се плавно, остана няколко секунди седнал на мекото легло, а после влезе право в банята. Пусна душа и горещата вода обля голото му тяло, обгръщайки го със свежест. Взе си бърз душ, а после се върна в стаята си и отвори гардероба си. Измъкна чифт тъмни дънки и сива тениска, боксерки и къси чорапи. Подсуши тялото си и ловко се облече. Обу черните си маратонки, метна раницата си през едното рамо, а в другата си ръка държеше телефона си, заедно с ключовете от колата. Слезе по стълбите бързо, не обърна внимание дали има някой в къщата и направо изхвърча навън. Закъсняваше, а взимайки в предвид лошата му дисциплина и влошаващите му се оценки, това не бе никак в негов интерес. Качи се в колата, метна раницата на седалката до себе си и натисна рязко педала за газта. Потегли право към училището, а гумите изсвириха под сухия нагорещен асфалт. Караше бързо, преминаваше на червено, изпреварваше неправилно, влизаше в отсрещното платно. Правеше нарушение след нарушение, но не му пукаше. Важното бе, че се забавлява и то много. Пусна силна музика и спусна прозореца си. Вятърът разроши бурно късата му коса, придавайки й още по-нехаен и първобитен вид, а плътните му устни се извиха в красива доволна усмивка. След няколко минути бялото ауди спря на училищния паркинг и двигателят угасна. Грабна раницата си отново през едното си рамо, заключи автомобила и пусна ключовете в джоба на дънките си. Въздъхна тежко и някак с нежелание тръгна към часа си, който вероятно вече бе към своя край и нямаше никакъв смисъл да отива изобщо, но щеше да си достави удоволствието да види намусеното лице на учителя по английски език. Алек крачеше бавно, влачеше мързеливо краката си по пода и все още разтъркваше сънено очите си. Почти не гледаше пътя пред себе си, а съзнанието му бе напълно празно и лишено от всякакви мисли. От някъде дочу познат женски глас и неволно сбръчи челото си, по което се появиха няколко бръчици. Сви недоволно устните си и пое по външния коридор, следвайки източника на плътния женски глас. След няколко крачки Алек видя съпругата си, но нещо друго превзе напълно вниманието му и го накара рязко да се събуди. Сякаш виждаше себе си с нея, но знаеше, че това е невъзможно. Погледът му стана леден, непроницаем, объркан.
- Какво по дяво…
Опита се да изрече, но не успя да довърши и само преглътна буцата, появила се в гърлото му. Сърцето му запрепуска бясно в гърдите му, готово да се пръсне всеки момент.

Мира продължаваше да гледа Лиан, а след това дочу стъпки зад себе си, съвсем бе забравила за Алекс, и че дори не го събудила преди да излезне, но просто бе станала прекалено рано и не искаше да го събужда. А тя бе излезнала доста по –рано от обикновено.. А след това осъзна, защо Алес се бе шокирал, а тя самата се ококори осъзнавайки приликата им.
-Ама.. ама вие двамата да не сте близнаци – опули се на среща им, зяпнала лекичко, а след това поклати глава, ама тя как не бе забелязала още в началото ? Какво се бе случило, че да не успее да осъзнае, че действително до сега е седяла с различен човек от Алекс, но когато и каза името си, тя би трябвало да се сети, че той определено не бе Алекс.. Преглътна лекичко и отстъпи крачка поглеждайки момчето в очите и прибра листчето с номера му в джоба си, а след това погледа й отново премина първо през Алек, а след това и през Лиан, ама те действително нямаха никаква разлика. Нямаше начин.
-Алекс, ти защо не си ми казал, че имаш близнак? – попита го тя, като повдигна леко вежадта си опитайки да прекрие, чувствата, които бе изпитала преди малко докато разговаряше с Лиан, и да прикрие начина, по който я бе накарал да се почувства. В същност Александър никога не я бе карал да изпитва това в сърцето си, което я накара непознатия да изпита само за някакви прости минути. Мира изтръпна при тази си мисъл и някак без да се замисли пристъпи една крачка и застана между двама им. Се така шокирана.
Нито един от двама им не говореше, а това я изнервяше. А всички ние, знаехме, че не е много на хубаво да изнервяте Мира. Не никак даже. Всеки един от тях бе присъствал на нейните избухвания, дори и да не помнеше.
-Някой ще ми обясни ли какво става, защото аз опредлено не мога да си го обясня. Алекс? Ами ти? Ти знаеше ли за това, когато се запознахме ? – попита го тя, като повиши леко децибелите на гласа си, не бе сигурна, дали постъпваше правилно, но просто се шокираше от случилото се и наистина не бе сигурна, дали успява да го приеме правилно. Шокирана ето такава бе, дори да не го показваше толкова видно вече, сърцето й блъскаше яростно в гърдите й. Сякаш искаше да ги напусне и да се пръсне от вълнението, което изпитваше в момента. Двама като Алекс, май щяха да й дойдат малко в повече, въпреки че Лиан не бе показал нищо от неговото държание.

За миг, Венилиан отново забрави, че трябва да диша. Сърцето му замря, сякаш смразено от видяното в този момент. Очите му бавно се разходиха върху фигурата, която се бе появила и за пореден път си помисли, че халюцинира. Дали наистина не беше полудял след престоя си в затвора? Не бе изключено като вариант. Не малко затворници бяха излизали оттам, напълно откачили. 
Но нямаше начин, тези хора бяха пред него от плът и кръв. Хвърли цигарата си, сякаш неспособен да поема повече от тютюневото изделие и отново върна погледа си върху момчето. Очите му, физиономията, начина по който бе застинал. Той буквално виждаше себе си, само дето бе облечен в други дрехи. Как, по дяволите, беше възможно? 
Думите на Мира го накараха да премигне, забързвайки мисловната му дейност. Друго обяснение нямаше, но как човек да приеме, че любимата му е жива и това, че има брат близнак? И то в един ден. Едва ли много човешки същества биха издържали психически на това. 
По-важният въпрос, обаче в случая бе, защо не знаеше? А по физиономията на другото момче се подразбираше, че и той самият бе научил в същия момент. Точно като гръм от ясно. 
-Очевидно да. - проговори Лиан, правейки крачка напред и накланяйки глава настрани.
Въпроси от типа "На колко си всъщност?" или "Кои са ти родители?" щяха да бъдат меко казано смешни. Все още не живееха в свят, в който някой можеше да бъде клониран. Не можеше да мисли за нищо друго в момента, дори изключи това още на момента да позвъни на родителите си. А и .. какво трябваше да им каже? Дали знаят нещо за изгубения му брат? Абсурдно бе дори като си го помислеше. Винаги бе бил в перфектни взаимотношения със семейството си, най-малкото е, че все за толкова години, са щели да му подхвърлят нещо. Или може би не? 
Не знаеше как точно да си подреди мислите, определено трябваше да се усамоти някъде и да преосмисли всичко отново. Но дотогава, трябваше да разбере кое е това момче и защо нито единия, нито другия се познаваха. 
А и Мира? Тя как така го познаваше?  Започнаха да го навеждат странни мисли, от типа на това, че съдбата определено е решила доста сурово да си поиграе с него.