Фонтанът

Колежът беше като огромен дворец. Прикритие за обитателите му бяха стените, но в крайна сметка това, което се случваше през повечето време вътре, беше по-добре да си остане скрито от останалите жители на града. Да, тук определено не учеха най-кротките и винаги готови за нов урок ученици, даже напротив по някой път имах чувството, че са ни избирали специално. Повечето бяха кой от кой по-луди, състезанията не бяха между това кой ще изкара семестъра с по-висока оценка, ами за това кой ще направи по-голям купон. В момента в който нов студент престъпеше прага на колежа, то неговите представи за това прекрасно място ставаха съвсем различни.
Не отричам всичко изглеждаше прекрасно и имаше наистина красиви местенца, зад огромните стени . Ставаше за разходки, но когато човек го болеше главата така, както мен в момента, всякакво желание за такива дейности изчезваше от съзнанието. Седнах на една пейка около фонтана,което може би беше много грешен избор, защото шума от водата, понякога можеше да бъде наистина дразнещ и започнах да издирвам в чантата си обезболяващо. За мое най-огромно съжаление, така и не успях да открия търсените таблетки. Огледах се наоколо с цел да открия някой, който би могъл да ми да даде това, което търся. Единствения проблем обаче бе, че виждах само един човек наоколо, ако трябва да сме честни това беше странно, и този човек беше господин Тайсън. Страшен късмет имах няма що. Как по точно се очакваше да го попитам дали случайно му се намира обезболяващо за моята препила глава. Така и така бях издържала до сега , все щях да устискам още няколко часа с тази болка. Бръкнах отново в чантата си и изкарах слънчевите очила, с които срих очите си, за да не изглеждам съвсем зле пред господина. Все пак всички тук имахме възпитание, а то със сигурност не включваше нещо от сорта на да се направиш, че не виждаш преподавател, който минава точно пред теб.
- Здравейте, господин Тайсън. - опитах се поздравът ми да звучи възможно най-приветливо и не сънено. - Прекрасен ден за разходка не мислите ли?
Прекрасен няма що. Нямах представа от къде ми ги ражда главата тези неща. Въпреки всичко винаги съм била на мнението, че най-хубавата лъжа е тази, която е измислена на момента. Баща ми определяше това ми умение като чист талант, а пък и когато е казана така една лъжа е много по-лесно един човек да бъде заблуден. Ако обмисляш някое оправдание от преди момента на казване има доста голяма вероятност да зациклиш в един момент, а това не е желана част от никой.

Винаги съм се изумявала от факта как преподавателите успяваха да запомнят толкова много имена. Аз лично трудно помнех имана и минаваше доста време, докато някое ми се забие в главата, че да мога да го помня. Разбира се имаше и такива, които ме впечатляваха и лесно запомнях. Усмихнах се на господинът пред мен и кимнах.
- Направо Ви се чудя, как успявате да запомните толкова много имена. Това си е цял талант.
Не знаех до каква степен можех да си позволя да завържа някакъв разговор. Всички преподаватели бяха различни. Един нямаха нищо против и дори можеха да бъдат точно толкова луди, колкото нас, но други се мръщеха и не се чувстваха особено приятно  в компанията на студенти. Естествено имаше и го и третият тип, които бяха нещо междинно между двете крайности. Реших все пак да видя какво точно може да се получи.
- Съжалявам, ако въпросът ми Ви прозвучи сякаш преминава някоя граница, но как решихте да станете преподавател ?
Реших, че може би това ще е начинът. Тръгнах от въпрос, който може би беше доста често задаван. Така или иначе винаги съм чудела, какво точно минава през ума на един преподавател, когато реши да стане такъв. Странно е. Според мен тези хора са напълно наясно, че ще има кой да им къса нервите и постоянно да се моли да са болни просто, за да си спестят някоя и друга лекция, но въпреки това винаги се намираха хора, които харесваха и желаеха тази професия. Ако трябва да съм честна аз не мога да се видя практикуваща точно тази професия, но пък никога не се знаеше какво може да донесе на човек животът.
Погледнах към господинът, докато очаквах отговора му. Честно казано на мен ми изглеждаше замислен, но беше трудно да повярвам дори на собствената си преценка в този момент. С този махмурлук, който ме гонеше предполагам  можех да си въобразя прекалено много неща. В по-късен етап от деня, вече щях да имам съвсем различен поглед върху нещата, но за сега най-добре беше да се опитам да спазвам пълно приличие и да не се заблуждавам от не със сигурност точните ми представи.

Мисля че го разбирах. Ясно осъзнавах, че мечтите не ставаха реалност просто, защото си завършил. Даже напротив, точно тогава идва най-сложната част от всички. Всеки опитва да стигне до там на където е тръгна, но не всеки успяваше. Много хора губеха надежда още в началото преди още да са дали всичко от себе си, други опитваха до край, но това до голяма степен ги изтощаваше и убиваше желанието им. Веднъж да не успееш може да погледне може да се приеме просто като провален опит, но няколко пъти подред, това съсипваше самоувереността на човек, той започваше да се чуди къде бърка, в умът му се появяват мисли от сорта на това как той самият не струва и че съдбата го мрази.  Факт беше, че много хора попадаха точно на такъв вид. За съжаление повечето, които успяват в днешно време бяха такива, на които има кой да им помогне, разбира се имаше и шепа късметлии, но със сигурност другият тип бяха по-голямата част от днешния шоубизнес.
Не бях сигурна от кой тип хора беше господин Тайсън, но естествено имах предположение. Той изглеждаше от типа хора, който не е стигнал да предела на силите в преследване на мечтата си.  Имаше достатъчно сили да се занимава с нацупени студенти всеки ден, което в никакъв случай не беше малко постижение, но той изглеждаше така сякаш не се е откзал, бях почти сигурна, че в един даден момент тук ще му омръзне и просто пак ще отиде да пробва късмета си. Преподаването в колежа, според мен за него беше просто начин да бъде по някакъв начин близо до мечтата си. сигурна съм, че ако искаше да бъде просто обикновен преподавател като всички останали, щеше да избере съвсем различна специалност. След като се отърсих от размислите си погледнах отново към него:
- Не сте се предали нали? - казах аз, но се усетих, че въпросът ми стои малко неясен. - Имам предвид от мечтата си, това тук е просто една възможност да сте близо да такъв кръг от хора и най-близо до мечтаната професия.
На целия този махмурлук, който изживявах точно в този момент, не можех да повярвам, че успявам да се замисля за такива неща. На всичкото отгоре сега друг въпрос се въртеше в главата ми. Какво щях да правя аз след завършването? Да имаше още някакво известно време, докато стигна до този момент, но времето не се бавеше и нямаше да спре специално, за да мога да реша там на момента какво да правя. Може би една от най-добрите идеи бе да се замисля от сега, но ми се струваше толкова рано.

Той самият не беше сигурен какво да отговори. Не знаеше дали се е предал, не бе от типа хора, които така лесно се отказваха от дадена цел, но беше изморен. Изморен от непрестанното бутане и търсене, непрестанните откази от хора, които дори нямат и капчица от таланта, който притежава той и въпреки това те са много стъпала над него. Не можеше да преглътне факта, че имаше нещо в живота му, което желаеше толкова силно, а не можеше да го достигне. Толкова болезнено бе да желаеш нещо, да бленуваш и сънуваш за него, а в същото време то да е една далечна точка. Като оазис в пустинята, който достигайки изчезва като дим. Така се бе изпарила и неговата мечта, както и силата му да се бори и да се стреми към нея. Сякаш се бе предал и установил, че без значение колко талант има, хората с връзки и пари винаги ще просперират. Искаше му се светът да не е устроен по този начин, но бе очевидно, че е нечестен към всички, които се борят за мечтите си по честен начин. За тези, които искаха да постигнат нещо без измами, без дебели пачки пари и скъпи подаръци, точно тези хора, които с труд се изкачваха по стълбичката на успеха, точно те се спъваха и сгромолясваха на пода от огромна височина. Хийт също беше от тези хора, имаше успехи последвани от огромни падения, които нараняваха не само душата му, но и самочувствието му. Накърняваха егото му, а един актьор без его и стимул, беше кръгла нула.
Осъзна, че седи известно време и гледа в една точка докато мислите препускат в съзнанието му като приливни вълни, или коне на състезание. Хаотично се блъскаха в съзнанието му, бореха се една с друга за надделяване, а Тайсън вече се чувстваше адски объркан. Не обичаше да говори за провалената си кариера като актьор, някак опитваше да я остави на заден план, макар искрата на надежда, че някога ще застане пред големия екран, за да гледа себе си, все още да живееше някъде дълбоко в него. Трябваше да отговори нещо - нещо, което не би могло да помрачи нейните възгледи за мечтите и реалният свят, защото Хийт беше жив пример за това, че без значение колко силно искаш нещо и колко се бориш за него, то все пак не се случва и мечтата ти остава чисто и просто една неосъществима фантазия.
- Може да се каже, че не съм се отказал - отговори й все още някак замислено той. - Но има много фактори в живота, които пречат за осъществяването на една мечта, въпреки трудностите по пътя тя винаги трябва да съществува, иначе няма смисъл да живееш - добави той загледа напред в едно дърво и отпи глътка от кафето си.
Погледна бегло в чашата, течността почти бе свършила, а той все още се чувстваше уморен. Имаше нужда от още една голяма доза кафе, което означаваше, че съвсем скоро ще посети стаята на преподавателите, за да презареди чашата си. Погледа му се премести към часовника, с което установи, че освен всичко друго, скоро щеше да започне и часът му.



много се извинявам, че закъснях толкова.

Явно въпросът ми беше накарал преподавателя до мен да изпадне в мисли. Беше очевидно, че той се замисли над това, за което говорех. Нямах желание да провалям настроението му или нещо такова. Ясно беше обаче, че моето любопитство точно в този момент не беше на място, но просто той не изглеждаше като човек, който се отказваше от мечтите си. Въпреки всичко явно животът, бе успял да го докара до такъв момент, в който господин Тайсън да не вярва, че е възможно мечтите му да станат реалност, а аз без да искам май бях докоснала болно за него място. Въпреки всичко обаче, той не искаше да убие представите, които смяташе, че имам затова отговорът му беше някак лаконичен Пълен с двусмислие, което можеше да се приеме по няколко начина. 
Въпреки всичко, разговорът накара и мен да се замисля. Това ли щеше да се случи с повечето от нас. Животът може би щеше да убие и нашите мечти, да ни покаже как всичко може да се пречупи и от нас да не излезе нищо. Затова ли бяха създадени приказките, за да има поне там една фалшива реалност с красив край, която да заблуждава децата и да ги карат да мечтаят, а след това живота да ги върне в реалността. Макар мислите, които ме бяха обзели да не бяха никак хубави, аз бях убедена, че има шанс всеки един от нас да успее. Може би наистина той е минимален и възможността да го пропуснем е огромна, но аз щях да опитам до край да осъществя мечтите си, защото в крайна сметка какво е човекът без мечти. 
Завъртях по-рязко главата си към преподавателя до мен и махмурлукът се обади. Болката ставаше все по-силна и аз наистина се нуждаех от хапче за глава, освен ако не исках да се измъчвам сама, защото от опит знам, че такава болка минава само по два начина. Със силно хапче или с още някое и друго питие. Като се има предвид обаче часът то определено вторият вариант отпадаше и оставаше само хапчето, което точно в този момент се намираше прекалено далеч от мен, точно затова беше време да тръгвам.
- Аз трябва да тръгвам. - казах и се изправих от пейката, на която бях седяла до сега. - Благодаря Ви, за честността, господин Тайсън, наистина я оценявам. Желая Ви, приятен ден.
След това тръгнах към сградата. Този разговор със сигурност щеше да ме накара отново да се замисля над казаното в един по-късен момент. Знаех, че беше неизбежно, защото бъдещето беше това, което очакваше всички ни. В един момент сме ученици, след това колежани, а по-късно никой не знаеше. Всеки тръгваше по своя път с някаква цел, но колко от нас щяха да стигнат до тази цел не беше ясно.