Столовата

Фостър мразеше колежа. Ненавиждаше го, всички проклети американци, които се усмихваха до уши, дори и при лоши новини я дразнеха. бяха толкова изкуствени и дразнещи. Не можеше да понася проклетото слънце, нямаше и един мрачен ден, а за дъжд да не говорим. Искаше в добрата стара Англия, където нямаше да я занимават с глупости, където щеше да се върне към предишния си начин на живот. Ако можеше да се нарече такъв. Тук нямаше приятели, ако можеше да се нарекат така тези, които си позволяваха да стоят в компанията й за повече от пет минути. Самата тя си бе виновна, като се държеше грубо и надменно с всички. Беше се превърнала в аутсайдер и ако не беше едно обикновено момиче най-вероятно щеше да си говори с отражението в огледалото, за да не се чувства самотна, а подобно развитие я ужасяваше. Точно това й се случваше и я принуждаваше да става още по-груба и рязка. В аудиторията винаги седеше най-отзад, абсолютно сама, без никой да й обръща внимание. Прекрасно, нали? 
Чернокосата ни приятелка присви очи, като веждите й почти се докоснаха. Беше видяла една от третокурсничките, с която се беше заяла още при пристигането си. Откровено можеше да си признае, че я мрази, сякаш кожата й настръхваше, като на побесняла котка, в мига щом двете се намереха в една стая, а това се случваше доста често през последните дни. Дори тук и сега - в столовата имаше честа да я срещне точно пред мястото където си взимаха храна. Шерил избута таблата си до нейната и застана до рамото й като я изгледа предизвикателно. Прокара свободната си ръка през изправената си черна коса и се усмихна подигравателно.
- Човек не може да се измъкне от неприятната ти личност. - изсъска като змия девойката. - Чудя се дали скоро ще се разкараш от полезрението ми.
Очите й я издаваха колко злоба бе събрала в себе си, а тя имаше навика да намразва бързо всеки, които не й беше по вкуса. Както се беше случило между нея и Розали.
Момичетата около тях се отдръпнаха предусещайки какво ще последва, затова Фостър само им се усмихна изкуствено, всички казваха, че тази нейна усмивка ги плаши. Беше някак зловеща. Нашата героиня върна погледа си към момичето до нея и си пое дълбоко дъх, защо нейната любимка още си мълчеше?

Роуз не можеше да си оплаче от престоя си в колежа. Вече беше трети курс, а все още се забавляваше все така както в началото, когато за пръв път прекрачи входа на кампуса. Е да нямаше го онова странно чувство, породено от новата обстановка, но не можеше да се оплаче от този факт. Вече наистина се чувстваше в свои води и всичко вървеше повече от перфектно. Като цяло брюнетката се разбираше с повечето си състудентти, стига те с охота да приемаха високото и самочувствие и суетност- черти от характера на малката южняшка, с които тя отказваше да се раздели. Роуз не можеше да не признае, че има труден характер, но имаше моменти, в които умееше добре да го прикрие. И въпреки всичко все пак имаше някои индивиди, които не бяха по вкуса на третокурсничката, а и тя не им беше любимка. Какво да се прави, понякога човек лесно можеше да си създаде врагове.
Днешния ден не се различаваше особено от обикновените дни на Холт. Сутринта стана, приготви се и излезе за леции. Е разбира се беше закъсняла, но това вече не правеше впечатление на никого. Закъсненията бяха нещо типично за нея и колкото и учителите да се дразнеха, тя така и не си вземаше бележка. 
След няколко скучни лекции по история на средновековната архитектура, на които за малко не задряма, Роуз най-накрая успя да се добере до столовата. Умираше от глад, но за жалост опашката беше прекалено дълга. С няколко чаровни усмивки успя да измоли голяма част от хората да я пуснат преди тях и за своя радост съвсем скоро се оказа пред щанда за храна. Цялото внимание на брюнетката беше заето от избора на обяд и дори не забеляза, кога Фостър се беше доближила до  нея. В момента, в който присъствието й най-накрая беше засечено, тръпки от раздразнение преминаха по тялото на Розали. Не можеше да понася това момиче. Още в самото начало познанството им не беше започнало по най-добрия начин. Абе да си го кажем направо- от пръв поглед се намразиха. Характерите и на двете бяха прекалено трудни и идентични, а и англичанката беше решила да заеме ролята на аутсайдер, от която мис Холт не искаше да я разделя. 
Погледа на Роуз веднага придоби високомерни нотки, а на устата й цъфна усмивка, която трудно би могла да бъде наречена приятелска. Тишината в столовата предвещаваше буря, а южняшката знаеше че ще бъде в центъра й.
- Бих казала същото за теб. Какъв вятър те довя тук? Мислех, че не излизаш от хралупката си. - думите й бяха остри и ехидни и знаеше, че Фостър няма да й остане длъжна, но не можеше просто да стои и да се оставя на англичанката да я тъпче. Не беше такъв човек.
Периферното й зрение моментално долови как момичетата около тях се отдръпнаха, а и как нямаше, имайки предвид зловещото изражение на събеседничката й. Дали не се притесняваха, че ще ги прокълне? Все пак от доста време се носеха слухове, че англичанката практикува тъмни магии. Дали Фостър беше чувала вече, е зад гърба й я наричат вещица?

Острият смях на Шерил се разнесе из помещението. От доста време никой не я беше забавлявал така. Умственият багаж на Розали беше по-беден и от този на някоя хлебарка. Вярно, тя също беше богаташка, но за разлика от нея беше хитра и умна, а единственото полезно у Холт бе да се прави на кралица на колежа. Така не беше интересно.
- Забавляваш ме, точно като някоя малка маймунка. - весело каза Фостър и поклати глава. - Сещаш ли се, с онези шарените дрешки.
Отново се засмя на шегата си, но след миг лицето й застина в сериозна гримаса и тя върна сивите си очи върху девойката до нея. С удоволствие щеше да я хване за косата, а след това да й покаже, че с нея шега не бива.
- Аз за разлика от теб имам хралупка, не живея в публичния дом.
Нашата приятелка знаеше за глупостите, които се говореха зад гърба й, но не й пукаше. Така онези нищожества доказваха колко глупави и плиткоумни са. Тя обаче беше чувала какво се говори за Нейно Величество и току-що й беше намекнала за това. Можеше да я обиждат по всякакъв начин, но за разлика от нея Шерил не си отваряше краката за всеки, както явно правеше нейната "скъпа" другарка. Ако вярваше на слуховете, разбира се, а и дори да не бяха верни й харесваше мисълта да унижава тази глупачка. Все пак тя се грижеше за безупречния си начин на живот, на Фостър обаче не й пукаше за слуховете. Всички й бяха под нивото.
- Защо се сливате с простолюдието, Ваше Величество? - попита подигравателно чернокоската.
Шерил се огледа, но в мига, в който очите й преминаха през стъклата на стената се намръщи. Споделихме ли ви, че мрази слънцето? Е, сякаш беше алергична към него. Върна бързо погледа си на Розали, която й се видя по-жалка от всякога. Какво бе готова да направи, за да има общественото одобрение, личният й живот явно доста куцаше щом бе такава. Девойката й се усмихна състрадателно и придоби толкова тъжен вид, че преподавателят по актьорско майсторство трябваше да я поздрави. Пред лицето й изскочи образът на господин Тайсън, но тя премига и го прогони.
Сведе поглед и видя пълната табла на Розали, която тя държеше. Очевидно щеше да си тръгва, каква страхливка. Моментното жегване на Шерил предизвика така бързото й и необмислено движение, а по принцип беше хладнокръвна, дори студенокръвна.
Ръката й се стрелна към таблата на другото момиче и Фостър я обърна върху лицето на Холтс бързо и силно движение. Салатата, напитката и останалата храна се озоваха върху дрехите на Розали. Шерил се отдръпна от нея и застана в отбранителна позиция, защото знаеше какво ще последва. Щеше да загази, но искаше да натрие носа на тази малка лигла.

Разговора с Фостър можеше да изкара всеки един чпвек от релси, но Роуз нямаше намерение да пада на нивото й. С пренебрежение отминавапе всяка една от забележките на англичанката. Да си говори каквото иска. Пък и другите да клюкарят колкото пожелаят. Розали не се интересуваше от хорското мнение и това беше трън в очите на една голяма част от колежаните. От малка беше научена да подминава всикчко с гордо изправена глава и сега смяташе да последва това правило. И все пак, колкото и да не искаше да си признае забележките на чернокоска жегнаха самолюбието на Холт. Може би в очите на другите изглеждаше като кралиццата на колежа, която си ляга с всеки, който би и бил от помощ. Да, тя използваше мъжете, макар и да не лягаше с всеки срещнат, пък и в край на сметка повечето момичета го правеха и Фостър нямаше право да й държи сметка. Нали винаги се изкарваше като незаинтересувана от околния свят.
Роуз дълбоко си пое въздух с намерението да каже някоя ехидна забележка, с която да сломи противничката си, но в последния момент се отказа. Това момиче не заслужаваше това. По-добре щеше Холт просто да си тръгне с гордо изправена глава и да покаже, че не й дреме за мнението на чернокоска. Беше очевидно, че англичанката иска да създаде огромен скандал, но Розали не искаше да й помогне в осъществяването на това. Холт удостои опонентката си с ледено студен поглед, който би смразил почти всеки и след това лепна на устните си надменна усмивка, в знак на довиждане, поемайки таблата си с ръце, а погледът и бавно се разходи по вътрешноста на столовата, търсейки свободна маса.
Южнячката тъкмо беше решила,че е отделила предостатъчно внимание на заблудената аутсайдерка и е време да си ходи, но в следващия момент усети как неопределима сила кара таблата й да полети директно към нея. Няколко секунди й бяха нужни да осъзнае какво се е случило. Англичанката я беше замерила с храната. Гневът на Роуз я изпълни цялата и тя много добре осъзна, че този път нямаше да успее да го контролира. С бърза и грациозен скок тя се хвърли срещу опонентката си, която вече беше заела отрбранителна позиция. Като малка Холт често се беше била със сестрите си, но те бяха малки лигли и не можеха да се защитят. Но сега срещу нея стоеше равностоен противник, който при това беше подготвен за този развой на събитията. Позата на чернокоска затрудни Розали в действията й, но след няколко неуспешни замахвания, най-накрая гъстата черна коса на англичанката беше в ръцете й. Тя започна да дърпа с всичка сила, изливайки яда си, че съвсем забрави, че трябва да се пази от ответен удар и така и не зае някаква отбранителна позиция.

Фостър очакваше реакцията на другата девойка и изобщо нямаше да се учуди, ако й налетеше. Все пак точно тя я бе предизвикала, а това бе достатъчно, за да я накара да побеснее и да последва една грозна сцена. 
През живота си нашата героиня се беше сбиваха два пъти. Веднъж, когато бе на 14, заради някакво момче, което си харесваха с въпросната друга госпожичка. Втория бе, когато в един клуб някаква проклетница се беше опитала да я предизвика в тоалетната. шерил просто нямаше начин да пропусне и да не обиди на расистка основа шоколадовата жена, последва арест и ако не беше брат й, който да плати на обвинителката можеше и да се озове в затвора, но онази така и не беше подала жалба.
Всички жени първо хващаха косата и после започваха да я дърпат и това било бой? Докато Розали се опитваше да откъсне някой кичур от черната коса на Шерил, нашата позната имаше достатъчно време да й се подиграе, а след това и да си припомни какво я бяха учили при бой. Женският такъв беше много опасен, защото освен ударите имаше и толкова много омраза. Навсякъде от тях се чуха окуражителни възгласи, сякаш всички гледаха някакъв филм, а не бой, в който две момичета щяха да пострадат. 
Фостър успя да реагира достатъчно бързо и с един юмрук удари противничката си в корема, който тя не беше защитила. След миг косата й беше свободна и тя избута от себе си Розали, която вече усещаше силните болки. 
- Дори не можете да се биете, Ваше Величество! - подигравателно каза девойката.
С периферието си забеляза изплашените погледи на момичетата около тях, но не им обърна внимание. С тях щеше да се случи същото, ако я предизвикаха. Щеше да им послужи за урок!
След секунда нашата позната хвана кестенявата коса на Холт и я издърпа към себе си, а след това избута до една от масите, където я просна по корем и притисна главата й към студената повърхност.
- Ти си едно голямо нищо, Розали. - прошепна на ухото й.
Всеки момент щяха да се появят учителите, а може би щяха да извикат някой от кухнята, но не й пукаше. Дори и да я изгонеха от глупавия колеж, а те нямаше да посмеят, щеше да пребие и посини цялото лице на малката дразнителка, която в момента беше под нея.

Розали смътно усещаше, че сама си е виновна за последвалото развитие на събитията. Една от най-големите грешки при бой беше да пренебрегнеш противника си и да се оставиш незащитен. И точно това брюнетката направи. Лицето й се сгърчи от болка, когато усети ударът, който Фостър й нанесе, и все пак тя продължи да дърпа косата, която й беше в ръцете със същото настървение за още няколко секунди. За жалост на Холт, англичанката не си поплюваше и съвсем скоро взе надмощие. Сякаш беше чакала само брюнетката да се поумори, за да поеме контрола в свои ръце.
В следващите няколко секунди ролите рязко се смениха и ядосаната Роуз беше отстъпила на леко уплашената Розали. Тя отчаяно започна да се моли учителите да се появят в най-скоро време, но това не се случваше. Южняшката осъзнаваше, че ако се предаде уножението й щеше да е пълно, но тя нямаше намерение да се остави толкова лесно. Щеше да се бие до последната си капка кръв, до последния си дъх. Каквото и да станеше никой нямаше да има смелостта да каже, че Холт е била безпомощна.
За части от секундата Роуз се оказа със забито лице в масата, а Фостър ликуваша над нея. С всякакви усилия южняшката се опитваше да се освободи от схватката но съперничката й беше по-силна. Гледката отстрани беше по-скоро комична от колкото трагична. Розали мяташе безпомощно крака, а движенията й бяха нетипично некординирани. След няколко неуспешни опта в край на сметка Холт успя да нанесе няколко ритника на Фостър, но за жалост това не беше достатъчно да се измъкне от непривичната си поза. С пълни сили тя се дърпаше в опит да се отскубне, но в край на сметка трябваше да признае, че шансът беше на страната на Шерил. В този миг вече съжаляваше, че се е насочила директно към косата й, а не беше започнала да я налага с таблата.

Защо Розали трябваше да се мята като риба на сухо? Изглеждаше жалка и безпомощна, вярно бе нанесла леки удари с краката се по тези на Шерил, но в яроста си Фостър не ги бе усетила. Адреналинът в кръвта й я караше да бъде по-силна и превъзбудена и това й помагаше за момент да премазва противничката си. Нашата позната държеше косата на Розали в ръката си и с едно рязко движение повдигна главата й, а след това я удари силно в масата. В очите й проблясваха светкавици. Доказателство за злобата и яростта й. След миг тя издърпа Розали за блузата, за да я накара да се изправи. Другата девойка беше на крака и това чакаше Шерил. Стисна дланта си в юмрук и го забива право в лицето й. Никой от прекрасните им колеги не правеше нищо, за да ги спре. Всички гледаха шоу, а може би вече залагаха коя ще победи. Какви нищожества! Ако Фостър не бе научена на прилично държание, стига да бе нейното такова, щеше да ги заплюе буквално. Но не го направи. Спести си това и върна сивите си очи върху Розали.
- Само това ли можеш? - попита подигравателно девойката.
На устните й се появи злобна усмивка, леко зловеща и тя отново застана в отбранителна позиция, ако оначи глупачка отново се опиташе да я нападне.
Интересното бе, че това не се случваше, заради някое момче. Женският бой винаги имаше причи, в основата на която имаше мъж, но тук не беше така. Двете се мразеха от пръв поглед, твърде странно, нали?

Роуз най-накрай отново получи свободата си, но беше платила скъпо за нея. По лицето й се спускаше тънка струйка кръв, дължаща се на удара в масата. Самата Холт все още не вярваше, че е в съзнание след сблъсъка с плота. В един момент й се беше завило свят, но тя стисна зъби и надви тежката мъгла, която се спускаше пред очите й.
Брюнетката леко повдигна ръка и с бърз жест изтри стичащата се към устата й кръв. Погледа й моментално фокусира Фостър. В очите й просвяткваха мълни от ярост. Гнева отдавна беше заличил всичките й разумни мисли от главата. Цялата тази сцена можеше да коства местата в колежа и на двете момичета и въпреки това Холт не смяташе да остане длъжна на Шерил. Искаше да я унижи така както тя беше унижила нея.
Без да издаде звук или каквото и да е предупреждение Роуз грабна една табла от близко стоящата маса и с ярост удари противничката си, игнорирайки напълно защитната й позиция. След този удар нанесе още един и още и един. Ударите бяха силни и англичанката залитна назад от изненада и болка. Със сигурност очакваше нападението на Розали, но не и наличието на помощни средства.
След още няколко удари, Роуз сметна, че таблата повече не й е необходима и я захвърли настрани. Тя яростно блъсна Шерил и после я изрита със сила, която повали англичанката на земята. Няколкото минути отдих позволиха на южняшката да се огледа наоколо. Беше се насъбрала доста публика, радвайки се на безплатното шоу, което двете момичета осигуряваха. Повечето от зрителите бяха момчета, но това не беше за учудване, тъй като те изпитваха неистов екстаз от гледката на две биещи се момичета. Никой от тях не се намесваше. Те просто стояха и гледаха, като леко се подсмиваха.
Погледът на Роуз отново се върна на опонентката й. Тя осъзнаваше, че макар и да се намираше на земята Фостър нямаше да се предаде. Очите на англичанката я гледаха насмешливо и Розали всеки момент очакваше поредния хаплив комента от нейна страна или в по-лошия случай- поредната серия от удари, които англичанката щеше да стовари върху южняшката.

Крайно време беше Розали да започне да върши нещо, защото сама се закопаваше с глупавите си безполезни действия, а и така не беше интересно. В очите на Шерил продължаваше да играе весело пламъче, примесено с подигравка. Наистина й беше забавно, обожаваше да прави глупости, но това бе върха на всичко. Тя нямаше накъде повече да се изложи, но така успяваше да закопае репутацията на Холт, а и след това двете със сигурност щяха да бъдат наказани, но на Фостър не й пукаше за нищо...
Розали хвана таблата и започна да налага с нея Шерил, но от нашата позната се изтръгваше само презрителен кикот. Защо трябваше да си помисля и за миг, че опонентката й може би ще предпочете да се бие със собствени сили, а не с помощни? Леко разочарования я заля, но то бързо отстъпи при болката, която мигновено последва. Усети как топла, лепкава кръв се стича по скулата й. Преди миг острия ъгъл на таблата бе раздрал нежната й кожа. 
Последва нов удар и Фостър се озова на пода, Розали я изтрита и извади въздуха от белите й дробове. Шерил отвори уста, за да възвърне дишането си и след един критичен миг отново дишаше нормално. Опомни се достатъчно бързо и успя да погледне с насмешка Розали.
- Само това ли можеш? - попита тя. - Каква слабачка си.
По устните й се разля подигравателна усмивка, бързо вдигна крак и с токчето си успя да изрича Холт по кокалчето на крака, там където най-много болеше. След секунда се изправи, за да се възползва от разсейването й и с юмрук удари лицето й. В далечината видя тичащите учители, хвана замаяната Розали, като и двете се озоваха на пода. Шерил успя да създаде впечатлението, че американката я бута и съвсем невинно настани ръцете на другото момиче на врата й. Щом се появиха преподавателите тя започна да се бори, уж с последни сили и след миг вдигнаха Розали от нея. Фостър се изкашля и застана в седнало положение, като се опита да избърше кръвта от бузата си. Сестрата се надвеси над нея и започна да я промива, а сивите очи на нашата приятелка срещнаха тези на Розали, гледайки я победоносно. Нека й бъде за урок да не се замесва с нея.

С всяка изминала минута репутацията на Розали се сриваше все повече, но брюнетката не беше затрогната от това развитие на събитията. Единственото, което я вълнуваше в момента беше как да изтрие самодоволната усмивка на Шерил от лицето й. Англичанката не можеше да прикрие удоволствието от унижението на Холт. Колко ли време беше мечтала за този момент. Дали най-накрая се чувстваше отмъстена за пренебрежителното отношение на момичето, което се изживяваше като кралицата на колежа?
След няколко силни удара, които Роуз бепе успяла да нанесе на Фостър, малката англичанка в край на сметка успя да я събори на пода. Синеочка успя бързо да се окопити и отново се нахвърли с нова злоба върху съперничката си. Ръцете й бързо затърсиха косите на тъмнокоската, връщайки се за обичайното за момичетата дърпане на коса, но за нейна изненада Шерил не се съпротивляваше. Глъчката около двете момичета беше започнала да утихва, но южняшката не забелязваше. Изведнъж няколко момичетата от публиката се отделиха и намесиха, опитвайки се да разтърват двете полудяли момичета. И тогава Роуз забеляза всичките приближаващи учители.
Съзнанието на синеочката бързо започна да работи. Шерил се опитваше да се изкара жертва, а тя беше измамена. Беше предизвикана да започне бой и накрая да излезе като злобна малка кучка, която прибягва до физическа саморазправа. Южняшката си пое дълбоко въздух и се изправи на крака. Въпреки всичко тя вдигна гордо и надменно главата си. Нямаше да покаже колко зле се е почувствала след като осъзна как се е подвела и е оставила Шерил да я унижи така. В очите на тъмнокоска горяха болезнени пламъци, но стйката й беше горда и неподправена. Тя се наведе бавно към Шерил, която все още стоеше на земята, опитвайки се да придаде на лицето си все по-измъчено изражение.
- Ще съжаляваш за това- просъска Роуз. Гласът й беше изпълнен със злост, която тя не можеше да скрие. - Нали знаеш, че мястото ми тук е подсигурено, за разлика от твоето.- След тези думи Роуз отново вдигна надменно глава, готова да посрещне поредното конско от декана, което в последно време се беше превърнало в ежедневие.

Ако можеше Шерил щеше да се изсмее точно като някоя вещица. Триумфираше напълно заслужено след боя, който бе нанесла над Розали, а и след като тя щеше да се размине с по-малкото наказание. Сега излизаше, че съперничката й е започнала всичко, а никой от свидетелите нямаше да посмее да свидетелства срещу Фостър. Беше ги страх от нея, а и повечето бяха жалки стипендианти. 
След като сестрата проми бузата на девойката и й залепи някаква временна лепенка тя се изправи и усмихна подигравателно на Холт. Приближи се до нея, докато декана беше с гръб и разпръскваше тълпата. Нямаше да й остане длъжна, ако брюнетката смяташе, че думите й ще я изплаши беше сгрешила.
- Не си помисляй да се занимаваш повече с мен, скъпа Розали. - Шерил натърти на британския си акцент, съскайки като змия. - Повярвай ми, нямаш идея колко повече власт имат родителите ми от твоите мама и тате. 
Изкикоти се тихичко, а след това придоби онзи детски вид, като дори устните й се изкривиха в болезнена физиономия. Още малко и щеше да заплаче, но нямаше да стига до такива крайности. След миг деканът се обърна към тях и с гневно вдигане на ръка им показа да тръгнат към кабинета му. Значи доста бяха изложили реномето му след като беше дошъл чак до столовата, за да ги извика. Фостър не можеше да понася този злобен дебелак, който мислеше само за пари.
Нашата позната изгледа въпросително Холт и прокара длан през косата си, за да я оправи. Розали се беше постарала да отскубне доста, но не достатъчно.