Стълбището

В колежа всеки е различен. Или поне се мисли за такъв. Един иска да бъде президент, друг - философ, трети - нинджа, четвърти пък мечтае да поеме директорския пост в Хогуортс, когато белобрадият старец се пенсионира. Всеки се мисли за уникален, не си пести самочувствието и не пропуска възможност да се изфука с новата си дрешка или новото откритие(което често е открито от случаен учен преди милион години). От там следва, че адаптацията е едно изключително трудно нещо. Почти невъзможно дори. Но ето че за година Валъри успя да спечели уважението не само на преподавателите, а всеки човешки индивид, докопал се до колежа. Около нея непрекъснато имаше момичета със сломен дух, поради отказа на русокосата да им бъде "най-добра приятелка", разочаровани момчета, за които не е пожелала да си разтвори краката и удивени от способностите й учители. Адаптацията е едно изключително трудно нещо, но не и за блондинката, както излиза.

Виждайки тъмнокосото момиче, което възможно най-големият зубър уж случайно бутна по стълбите, в Снейк се възроди онзи защитнически инстинкт, който бе усвоила през престоя си в "тъмната стая", както наричаше дома на похитителя си. Веднага се втурна към нея и, забелязвайки белия лист, който вероятно бе пропуснала да вземе в суматохата, се приведе и бързичко й го подаде.
- Не ме карай да ти напомням, че останалите са идиоти. - отговори блондинката, пускайки онази вежлива усмивка на свобода.
Спомняйки си как се държаха с нея до преди едва три години, не можеше да гледа хора, които биваха мачкани или унижавани, или както в случая - "случайно" бутнати по стълбите. Кълнеше се в Бога, че ако сега нямаше хора, щеше на момента да изкара макаровия, който винаги държеше в чантата си, и онова хлапе в никакъв случай нямаше да се измъкне живо(не се учудвайте, работата й го изисква).
- Добре ли си? - попита мило, дори почти  разтревожено. - Само кажи, ако искаш някой да отмъсти за случката. - заяви, опитвайки се да пусне лека шега, за да разведри ситуацията.

Виждайки сладкото изкушение в ръката на тъмнокосата, Валъри изпуфтя и направи онази своя погнусена физиономия. Може би тя бе единственото момиче в целия свят, което не обичаше шоколад. И може би едничкото нещо, което не й липсваше през престоя в „тъмната стая”, бе точно това.
Едва след миг усети, че би обидила момичето, ако продължава да зяпа така найлоновата обвивка. Побърза да изправи погледа си.
-          Не, благодаря. Шоколадът не ми е сред фаворитите честно казано. – отговори набързо и  мило се усмихна.
Новите запознанства не й бяха в природата. И все пак всички, които знаеха за преживяното от нея, я съветваха да бъде по-общителна занапред и че най-вероятно това ще й се отрази по-добре от всеки психоаналитик. Е, досега бе заложила единствено на дрогата, но нямаше нищо против да опита и от това. А и за момента момичето й се струваше доста добро и свястно.
-          Аз съм Валъри. – отсече веднага щом се сети, че е забравила да се представи. – Приятно ми е да не бъда от многото, които те използват за изтривалка! – пошегува се и се засмя. – Така де.. приятно ми е официално да се запознаем. Джулия, нали? – попита, за да се увери, че действително помни името й от лекциите.
Очевидно бе, че приятелите  на Снейк не бяха много, но както всичко останало и това можеше да се поправи. С малко повече усилия можеше да стене неразделна с целия университет, току виж. В главата й често изникваше мъгливия спомен за детството. Колко щастлива е била тогава... А сега.. сега в гърдите й има огромна празна дупка, която никой никога нямаше да успее да запълни. Никой, освен самата тя, когато се докопа до похитителя си и когато куршумът мине през челюстта му и се забие право в мозъка. Представяйки си тази гледка, сърцето й трепваше и блясъкът в очите й ставаше все по-ярък. Не си мислете, че е мрачен човек, напротив. Вероятно всеки един от вас има подобна фикс идея, която с нетърпение чака да осъществи. За някои тя бе отличния успях, за други - кариерата, а за Вал - отмъщението. Трябваше да му плати за това, което й бе сторил. Предполагам вече всички разбират...

Джули едва не ахна от удивление при отказа на светлокосата. Направо изпадаше в потрес когато някой й откажеше шоколад, не разбираше как можеш да не го харесваш. Сладострастния вкус на топящия се в устата ти блажен шоколад, можеше да се сравни с чувство близко до получаване на оргазъм, до толкова му се наслаждаваше Джулия. Ако имаше как щеше да има връзка с кутия шоколадови бонбони. Така де, кутията никога не би те отхвърлила, не би отхвърлила и любовта ти. Един бонбон би направил всичко за да ти достави удоволствие, а шоколада само с присъствието си ти показва колко те обича. Да, определено би взела шоколада за свое гадже, не зависимо колко откачено звучеше това. Може би това я правеше абсолютна самотница, но в момента си беше такава, не помнеше от кога не е имала връзка, дори от онези мимолетните, в които единствената ви цел е да си доставите животинско удоволствие. Не, дори тях ги нямаше, точно тогава се появяваше шоколада, не зависимо че неговата единствена цел бе да ти се лепне на дупето.
Джулия прибра излишния бонбон обратно в чантата си и се полакоми да хапне другия, а докато беше с пълна уста кимна леко към Валъри, за да потвърди въпроса й за името. След това се засмя леко и преглътна.
- Да, но предпочитам Джули - каза й след малко и отметна косата си назад, за да се разкара от лицето й. - Виж, мразя шума. Бях се насочила към едно мое любимо място, искаш ли да дойдеш с мен? - попита я тъмнокосата като умишлено не спомена, че мястото включва буболечки, паяци, прах и паяжини. Повечето момичета биха се отвратили от такова нещо, но Джули си го беше направила доста уютно, сякаш бездомник живееше в мазето на колежа. Беше сложила едно одеяло в ъгъла на едно от помещенията в подемния етаж, там беше хладно за разлика от жегата, която цареше навън и в сградата на колежа.
Джулия не завързваше приятелства, поне не често. Харесваше съквартирантката си, тя успяваше да я изтърпи и за момента бе единственият човек, който успяваше да я издържи повече от 5 минути. Ето защо Джули се стараеше да покаже най-добрата си страна в момента.
- Ако дойдеш с мен, мисля че ще променя мнението ти за шоколада - не се сдържа и добави след секунда тя, като отново се засмя и за миг погледна към краката си повдигайки се на пети и след това на пръсти.