Пустият плаж

Смисълът на миниатюрните чантички отдавна си замина. Или по-скоро се измени. Преди младите дами ги използваха, за да има къде да поберат хилядите ненужни гримове, с които така умело цапаха лицата си, докато не заприличат на Мерилин Монро. Поне те така си мислеха. Разбира се това, че ние ги виждаме като точно копие на онзи клоун-убиец от романа на Стивън Кинг, е страничен въпрос. Е,като за начало - днес отново става въпрос за дребна чантичка и убиец. Само че сега убиеца бе изключително красиво момиче с нечиста професия. Същото момиче, което преди миг се оттегли от богаташкия клуб и закрачи към морското ухание.
***
ten minutes earlier
- При всеки случай няма да се измъкнеш жив от тук. Поне можеш да задоволиш любопитството ми. Защо го уби? - попита блондинката, стоейки сред мъртвите горили на мафиота, насочила дулото на пистолета си право към него. - Нека предположа... Дължал ти е пари? Или не... Изчукал е метресата ти? - повдигна вежда.
- Нали знаеш, че ако ме убиеш, няма да доживееш до утре. - заяви гордо, но със страх в очите нашия престъпник.
- Може би. Но поне ще знам, че съм приключила с теб. - по лицето й се прокрадна едва доловима усмивка, точно преди да дръпне спусъка, който не след дълго прониза черепа му.
Лесно. Прекалено лесно. Всички задачи изпълняваше така. За минути. Някои дори за секунди. Просто бе добре обучена.
Шахти? Не. Главния изход. Щяха да я зоподозрат, ако никой не я видеше да излиза от помещението. Със спокойно изражение, може би малко уплашено, и с горда походка, никой нямаше да се осъмни в нея.
***
Там винаги имаше нещо не на място. Дали едър, загорял вдовец, който чукаше случайна непозната насред пясъка, или просто някакъв току-що избягал от болницата, който си говори сам. Сега беше белият дънер. По-скоро дрехите, нахвърляни по него. Някой явно споделя идеята й за среднощно къпане. Вал се загледа във водата и видя кръговете които се образуваха, когато някой плува. Повдигна рамене и започна да сваля роклята си. Едва ли бе от най-добрите й идеи да се присъедини към непознатия. Особено ако се окажеше някой стар педофил, при положение, че момичето имаше доста неприятни подобни спомени.
С подобна рокля, носенето на сутиен си бе просто невъзможно. Още по-зле. Но пък бе свикнала да не се срамува от себе си. До преди няколко години вероятно всеки втори мъж на земята имаше възможност да се взира в голото й тяло за... за колкото време си плати.
Влезе във водата тогава, когато се отърси от спомена. Заплува. Остави косите си на водата. Позволи на морето да се влее в цялата й същност и да я накара да се отпусне. Най-разтоварващото нещо след убийство. Не след дълго доплува до искрящият мъжки силует, който едва се долавяше сред тихите води.
- Чейс? - предположи русокосата, когато бе достатъчно близо, за да разпознае чертите му.

"Случайността е скрита форма на необходимост." Мисълта мина през главата на Вал като гръм, карайки очите й да засияят; дарявайки устните й с мимолетна усмивка. Замисли се преди да отговори. Нима това всъщност не бе нейното тайно място? В края на краищата винаги използваше морската вода като филтър. С нея сякаш изчистваше кръвта от ръцете си и отново се превръщаше в онова напълно обикновено и скучно момиче с напълно обикновен и скучен живот. Шекспир. Когато все още се е радвал на времето, прекарано сред живите, в казал, че ако е този, който е искал да бъде, би мечтал да бъде този, който е сега. Винаги е оправдано, нали? Връщаме се назад във времето, когато Каунти бе още малко момиченце, преди всичките злини да се струпат върху плещите й. Копнееше за сложен живот, изпълнен с проблеми и драми. Не мечтаеше да стане принцеса или фея. Искаше бурен живот, искаше адреналин. А сега обратно в настоящето. Всичко е тук. Има го бурният живот, има го и адреналинът. Но за сметка на това причината да продължи напред е само една. Да Го накара да страда. И щом приключи с Него какво? Финито. Как би продължила? Може би точно моменти като този - случайни срещи с познати и непознати, несъзнателно й вдъхваха вяра.
- Точно това си помислих и аз, когато те видях. - отговори набързо и се усмихна.
Колкото и да го искаше, не можеше да се откъсне от мислите си. Те бяха като двигател за душата й. Някои прибягваха към алкохола и наркотиците, само и само, за да избягат от реалността. Но щом опияняващият ефект достигнеше своя край - бум - тя е още там, дебне като усойница, готова да нападне следващата си жертва. Но Снейк се взираше в нея. Не й позволяваше да отнеме и последната капка живот от нея.
- Не знам как ще прозвучи, но изгарям от желание да разбера... Защо не си на някой щур купон с разглезените си приятелчета, а оскверняваш любимото ми място? - попита и лек смях се процеди през гърлото й.

Опасно... Като например факта, че току-що си убил престъпен бос и хората му вероятно вече са по петите ти. Или че си навредил на толкова много хора, че всеки втори жител на Маями те иска мъртъв. Да, това определено бе в пъти по-опасно от една тиха нощ на лунна светлина. Всъщност точно тези нощи бяха едно от най-ценните неща за човечеството.
- Сега ще кажеш и че са ми лепнали прякора 'Снейк', понеже обичам жегата. Вярваш или не, далеч съм от мъжката представа за женския пол. - бегла усмивка пропълзя през лицето й, когато му отговори.
Гмурна се, за да усети отново онова чувство на свобода и пълноценност. Отново позволи на водата да разпилее косите й и да скове лицето й. За миг избяга от всичко и всички, дори от момчето, намиращо се на практика до нея. Каква беше първата й мисъл, когато отново показа главата си на повърхността и съзря лицето му? Секс. Да, колкото и глуповато да звучи. Дали Чейс беше добър? Дали често практикуваше? Дали Валъри някога щеше да изпита удоволствие от секса? Въпреки факта, че първото впечатление, което оставяше у хората, бе доста... нечестиво, всъщност блондинката бе недостъпна като входа на подземния свят, охраняван от Цербер. Може би причината бе в това, че досега не бе изпитвала чувства от рода на любов и истинска наслада. Но някой ден всичко щеше да дойде на мястото си. Виновникът за сегашното й състояние щеше да си плати, Валъри щеше да се влюби, да сключи брак, да има деца, да остарее щастлива. Не, това определено не бе сред фикс-идеите й, но едва ли щеше да откаже подобно изживяване. И все пак й се струваше глуповато. Да мечтаеш за перфектен живот, а всъщност да изпускаш целия замисъл. Все още на двадесет и една, блондинката мечтаеше да достигне недостижимото, да се радва на това, което има, да се отдаде на непознатото, а не да пропилява вечността в планиране на бъдещето, друсане и висене пред телевизора.
Приближи се към момчето и прокара кокалестата си ръка по стегнатото му тяло, отдръпвайки се едва след миг. Не след дълго видя изражението на лицето му. Не можа да прецени какво точно казваше то. Дали беше объркан, дали не успя да разбере какво точно се случва? Всъщност самата Валъри не успя. Никога не бе имала каквито и да било отношения с Чейс, вероятно за пръв път разговаряше с него и се намираха толкова близо един до друг. Успя да прецени характера му, но не и визията му.
- Просто проверявам. - процеди тихо и се усмихна.
Е, ако точно той бе избран на нейн клиент преди две години, определено би го омагьосала и би избягала с него накрай света. Разбира се, ако имаше възможност да я измъкне от оковите.

Да разкриеш пред някого какъв се виждаш в собствените си очи е трудна задача. Вероятно всеки един от нас е опитвал да го стори наум. И е успявал. Но някога питали ли са ви? Някога карали ли са ви да го изречете? Ако не - значи сте късметлии. Не е толкова лесно, когато някой те слуша. Особено, ако мнението му е коренно различно от вашето. Тогава евентуално следва спор за това какъв си и какъв не си. Тайната е в подхода. Дори да излъжеш, трябва да изглеждаш сигурен в думите си, да си повярваш. Така и този срещу теб ще се убеди, че казваш истината. Но случая 'Каунти' бе напълно различен. Не само, че Вал бе сигурна в себе си, а и не й се налагаше да лъже.
Насочи погледа си нагоре, сякаш се замисля. Не беше нужно.
- Аз съм уверена, но брадичката ми не ходи на метри пред тялото. Честна съм. Директна съм. Не си позволявам да лъжа, само за да задоволя нечие его. Не драматизирам, ако гримът ми се разтече, както в момента. - засмя се тихомълком, преди да продължи. - Не си създавам различна самоличност, за да се харесам на когото и да било. Не гледам количеството въглехидрати на храната преди да ям. Пия много кафе! И така нататък. Може би някой ден ще разбереш. - усмихна се мило и се отдалечи на около метър.
Ето че не е толкова трудно. Можеше да каже още милион неща, но вероятно щеше да стовари повече от нужната за Чейс информация. Достатъчно му бе само да разбере, че е преживяла достатъчно, за да не се държи като днешните разглезени лигли.
- Ами ти? И ти ли се смяташ за единствен по рода си, или си просто поредния идиот, дебнеш свалка с някоя недодялана малка уличница? - повдигна вежда и по лицето й за пореден път мина онази топла мимолетна усмивка.
Нима не мислиха всички като нея? Нима не се имаха за нещо по-различно от останалите? Нима не си втълпяваха, че са различни, но в същото време са същите лицемери, като тези, на които до скоро са се присмивали?

Лека промяна в линията на устните, след което Снейк отново изчезна някъде сред дълбоката солена вода. Отдаде й се като девица на първата брачна нощ с мъжа, който родителите й са избрали за съпруг. Нямаше представа накъде плува, просто се носеше по течението. Мечтаеше да се изгуби. Мечтаеше да се събуди на сутринта на ново, непознато място. Сама. Далеч от всички спомени, далеч от болката, далеч от гнева. Но осъзнавайки, че е достигнала брега, стъпи на краката си. Мечтата бе затрита из пустошта. Едва ли някога отново ще се върне, но занапред щеше да придава онзи бласък в очите на Вал, щом зърне отново водата. 
Обгърна с ръка голите си гърди в опит да се прикрие и се обърна. Извика Чейс, приканвайки го да побърза, когато съзря силуета му все още навътре в необятното море. Отправи се към изсъхналия дънер, на който се намираше роклята й и се вгледа в нея. Глупавата материя едва ли щеше да се изпере след мокрия допир на кожата на Валъри, но какво пък - така или иначе вече бе изцапана с кръв. Облече я набързо и се настани на плажната ивица, чакайки тъмнокосия да пристигне.
Песъчинка. Толкова малка и незначителна, но същевременно прекрасна. Стои си там сред останалите, докато от небитието не се появи жестока, безмилостна вълна и не я отнесе дълбоко в океана. Докато не заличи така незначителното й съществуване и не го превърне в спомен. Така бе и сред нас, хората. Един те обича, друг те ненавижда и прави всичко възможно да те срине. Докато не дойде сетния ти час. Един скърби по теб, друг ликува. А после... После се превръщаш в спомен. Също като песъчинката.

- Цигарите са вредни! - заяви блондинката, когато Чейс най-после достигна брега.
Всъщност Вал не бе от най-добрите примери за подръжание. При положение, че тя самата пушеше от години. И въпреки че бе напълно наясно с ефекта им върху здравето, продължаваше да ги употребява. Вероятно просто не можеше да устои на катрана, навлизащ в дробовете й и на онова сутрешно кашляне, което ти напомня, че още си жив.

Сутрин е. Отваряш очи. Издърпваш възглавницата и я слагаш върху лицето си, но скапаната аларма продължава да звъни. В същия този момент мечтаеш да имаш свръх-способности. В крайна сметка протягаш ръка и удряш онова малко копче. Вбесяващият шум не спира. Удряш втори, трети, десети път. Блъскаш будилника в стената и по нея остава дребна драскотина, която ще ти напомня, че трябва да обиколиш магазините, за да си избереш нов, вероятно по-здрав от този. Отбиваш се до банята и с огромни усилия движиш ръката си наляво-надясно, докато зъбите ти не лъснат. Завърташ кранчето за горещата вода и оставяш душа да те разсъни. След години всичко това спира. Будилникът го няма. Заменен е с две миниатюрни изродчета, които правят всичко възможно да ти изкарат нервите още от сутринта. Отиваш на работа, носейки огромната папка с документи, с която още днес трябва да приключиш. Утре нова. И на по-следващия ден. Пенсионираш се. Вече копнееш за онези малки изчадия, които някога си проклинал, за дето прекъсват сладката ти дрямка. Но отдавна са си тръгнали от теб.
До това водят плановете. Един еднообразен, самотен живот. Но без тях също не можем. Съставяме ги ежедневно, било то неволно или не. И може би това е добре. Да планираме дребните неща. Но животът определено ще съсипе всичко по-голямо, което някога си искал, а сега си на крачка да постигнеш.
- Искам неща като... като да мога да летя или да чета мисли. Но както виждаш - невъзможно е. Отдавна спрях да си правя илюзии като планирам бъдещето. Разбира се, има и определени неща, възможни неща, които много скоро се надявам да постигна, но не мисля че това е подходящия момент да ги узнаеш. - тихият й глас за известно време пронизваше тишината, докато не замлъкна и въздишка не се отрони от гърлото на Валъри. 
Както се подразбира, спести му частта, в която ясно заявяваше, че за момента единствената й цел е да Го открие и да сложи край на живота му. Скапания мъж, който преди години я похити и продаде бе на път да се прости с близките си и да започне начисто в подземния свят. Но за всичко имаше време. И това щеше да стане рано или късно.