the poetry of a day-to-day life

Беше ранен юнски следобед, слънцето пареше върху кожите на хората, които бързаха да се приберат, да вземат децата от училище, да отидат на работа и други досадни задължения, които изискваха вниманието им. Някой веднъж ги беше нарекъл „поезията на ежедневието”. За Том тя се състоеше в това да стои надвесен над белия лист в продължение на осем часа през почивните дни. През останалото време даваше една смяна като нощен пазач в исторически музей и работеше постоянно като крупие в едно от казината в града. На външен вид, според комерсиални плакати и разпространение по медиите, последната му работа изглеждаше най-привлекателна. Въпреки това Том предпочиташе спокойствието на площада, който приютяваше него и четките му през уикенда. Вярваше, че може да срещне най-различни хора там и това беше мотивът му да продължава да се връща всяка събота и неделя. Днес скицира малко момче с рижава коса на къдрици и старец с особено отличителни черти. Понякога най-случайно хора, които той смяташе за интересни минаваха покрай него и той не успяваше да се сдържи и много често ги викаше обратно.
Също така приемаше поръчки. Последно общината беше решила да направи проект „Лицата на света”, в който взимаха участие хора от най-различни краища на света, известни или не, нарисувани от професионалисти или пък само от улични художници. На Том особено много му беше допаднала идеята. Мислеше да добави стареца, който рисуваше в момента към общата си разработка на тази тема. Разбира се, имаше още шест месеца, докато стане време да предава творбата си, но предпочиташе да започне по-рано. А и после не се знаеше дали по площада му ще преминат отново същите интересни лица със собствена светлина, както сам ги наричаше в ума си.
Тогава тя мина покрай него. В обикновени условия – които за него биха били с книга зад вратите на музея или усмивка пред игралната маса – той нямаше да я забележи. Нямаше да вдигне поглед от портрета на стареца и нямаше да се загледа повторно в лицето на жената. Гарвановочерна коса. Вече знаеше кой цвят да използва. Знаеше колко ще му трябва, с какво ще го смеси, как ще я разположи на листа...
- Почакайте малко!
Представи си какво ще види, като се обърне – уличен художник с дълга коса и разпилени четки и моливи във всички посоки около два малки стола. Върху отсрещния на него стоеше белобрад старец с остро изморени черти, тъмни очи и обаятелен израз на лицето си. Той погледна към листа в ръцете на Том.
- Моля ви, не тръгвайте. След минута ще съм готов с този портрет. – каза той на жената, която вече се бе обърнала към него и го гледаше в нещо средно между изненада и раздразнение. Том силно се надяваше първата реакция да надделее над втората.

Шерил бързаше за работа. Крачеше бързо през площада, като високите й токчета тропаха след нея с дразнещ звук. на нашата позната както винаги не й пукаше, беше ужасно изнервена, тъй като закъсняваше за важна среща, а проклетото задръстване в центъра я бе принудило да остави колата си и да мине на пряко под отвратителното слънце, което я дразнеше абсолютно всеки ден. Да, беше раздразнена и ако можеше щеше на пребие някой съвсем случаен минувач. Да работи в модна къща беше детската й мечта, цял живот бе смятала, че е бездарна, че няма и един талант. Тогава в един прекрасен ден, някаква жена намери рисунките й и й предложи работа, така Фостър стана млад и обещаващ дизайнер. Животът й се промени за няколко секунди, а на нея не й бе писано да бъде щастлива, нали? Не и след всичко, не и след алкохола. Съдбата й бе подготвила друго.
Младата жена продължаваше да бърза, докато не чу някой да я вика. Спря се и извърна бързо. Повдигна вежда, добивайки онзи презрителен вид, който плашеше толкова много старите й познати. Тя се приближи към мъжа, уличен художник очевидно. Повече приличаше на бездомник, но не трябваше да си прави впечатление по външен вид. Поредното правило, което изскочи пред очите й. Сякаш беше научила цяла книга с такива и постоянно си повтаряше, че трябва да е по-разумна и добра, ако последното можеше да се случи. В работата си беше истински звяр и хората продължаваха да се страхуват от нея, дори и след години. Все пак в очите й се появи любопитство и тя мина зад него, за да види скицата му на стареца. Беше добра, дори прекалено и тя се усмихна доволно. Щом такъв талантлив художник искаше да я нарисува защо да отказваше и да си тръгнеше като абсолютна кучка? С времето характерът й беше поомекнал малко и това бе по-добре с нея, с времето човек поумняваше, нали?
- Тук ли работите? - попита тя.
Повдигна вежди и се усмихна, все пак някой да пожелае да я нарисува бе истински комплимент, нали? Дори не знаеше как трябва да застане. Погледна сърдито часовника си и да закъснееше нямаше да я убият, все пак тя бе главен дизайнер.

Треперещите пръсти на стареца поеха графиката от ръцете на Том. Ушите на художника заглъхнаха за един ужасно дълъг миг. Улица, мирис, цвят и боя се сляха в едно. Бяха като странична фасада на празното пространство, което делеше художника от побелелия старец. Листа беше свързана с невидима нишка, излизаща от ръцете на Том. Чувствителна нишка. И дори стария човек да захвърлеше рисунката на земята и да поискаше нова (която момчето със сигурност щеше да направи), вече бе обвързал себе и с тази картина и щеше да му е трудно да я пусне. Особено, ако получеше неодобрение. Щеше да се почувства като смачкана муха на прозореца на кола. Но когато старецът обърна очите си към него, мухата бе последното нещо, което му мина през ума. Том рядко получаваше такива погледи. Дори можеше да се каже, че ги колекционира. Искрени очи, напълнени с някакво чудо, в случая ставаше въпрос не за нечие чудо, а неговото собствено. И въпреки че рисуваше най-вече, за да поддържа вялата си душа щастлива, не можеше да не изпита огромно удовлетворение, когато работата му се цени. А при като погледи като този нещо се пръсваше в него, като балон, като чашката на цвете, разпръскваше цветовете си наоколо, адреналинът засилваше вълнението му и това Том определяше като състояние на пълно щастие.
Дядото го потупа по рамото, прехвърли сакото си под рамо, сложи шапката и продължи по пътя си с графиката в ръка. Художникът го проследи с поглед, усмихна се на вятъра след него и тогава се обърна към момичето.
- Седнете така, че да ви е удобно. – с ръка посочи малкия, разтягащ се стол, на който допреди минути беше дядото.
Започна да оправя бъркотията от бои на земята. Те му бяха трябвали за портрета на момчето с рижави къдрици. Възрастният човек бе предпочел стандартен вариант. Просто молив. Няколко моливи. Всъщност шест, всички пръснати до един в най-различни посоки по каменната наслойка на земята. Том ги прибираше бавно, наостряше и подреждаше в кутия с острия край навън. Идеалния чифт зъбци.
Тогава момичето го попита нещо.
- Малко тук, малко там, навсякъде общо взето. Не се задържам на едно място. – мислено добави, че това състояние не се бе оказало временно, както си мислеше в колежа. Но разбира се, тогава всичко му се струваше като игра. Предварително подготвена пиеса. – Ами вие? Според костюма мога да съдя за много неща: мениджър на голяма фирма, адвокат, новинар в нощната емисия на новините?
Извади нов лист от папката си. Настаните се на другия стол и вдигна единия си крак върху другия. Постави отгоре хартията и отново се обърна към момичето с гарвановочерните коси.
- Какво предпочитате?
С ръка направи жест към боите и моливите. Наистина нямаше претенции. Но искаше да запази образа на хубавото момиче. Можеше дори да я добави в онази възстановка на лицата от цял свят. Кой ли знае...

Никога не бе имала време да наблюдава хората, обикновените хора по улиците, по малките магазинчета. Винаги бързаше, винаги крачеше на някъде, без да се спира и да се вглежда в онези малки неща, които правеха живота по-интересен, а и това което е. Сега обаче сякаш за първи път проглеждаше, виждаше ръцете на художника, следеше със сивите си очи всяка една негова реакция, очите му, които изразяваха толкова много емоции. Това я порази. Възхищаваше се на толкова талантливи хора, дори се чувстваше недостойна около тях, а рисунката на стареца бе повече от великолепна. Нещо, което тя не можеше да нарисува, затова и често смяташе, че е бездарна. И богатите също плачат.
Шерил бе свикнала да бъде вълк единак в работата си, да контактува само с моливите и листа, рядко поздравяваше и никога не разговаряше с нисшите служители във фирмата. Беше в Испания за седмицата на модата в Мадрид и още с пристигането си желаеше да си тръгне колкото се може по-бързо. Не й беше комфортно под това проклето слънце.
След миг възрастният мъж стана и с прекрасен поглед си замина, държейки листа в ръка. Стана й някак приятно, някак мило. Може би трябваше да даде шанс на повече хора да се доближат до нея. Фостър се настани на стола срещу младия
мъж и се опита да не скръства ръце или краката. Отпусна ги и застана в така неудобната за нея позиция тип английска кралица с колена встрани. Така и не бе успяла да се научи да сяда по този начин като истинска дама. Очите й фокусираха художника и му се усмихна чаровно щом чу предположението му. Адвокат или журналист? Нищо подобно. 
- Всъщност съм главен дизайнер в голяма модна къща и съм тука заради Седмицата на модата. - повдига рамена сякаш се предава. На устните й разцъфна прекрасна срамежлива усмивка и тя отпусна длани върху панталона си. Повече нямаше да ходи така в жегата!
- Предпочитам просто молив. Лично аз се разбирам най-добре с него, но все пак Вие преценявате. - промълви жената. 
Наистина нямаше предпочитания, оставяше всiчко в негови ръце. Той беше вдъхновен.
В този момент телефонът й извъня и с бързи движения нашата приятелка го измъкна от чантата си и натисна червеното копче, а след това дори изключи апарата. Не искаше никой да я прекъсва, а и най-вече художника. Шерил му кимна, повече нямаше да го притеснява и прекъсва.
Усети от онази приятна тръпка, която се появяваше щом някой я погалеше, срешеше косата й или просто вършеше нещо приятно за нея. Сякаш преминаваше през целия й гръбнак, оставаше и я караше леко да помръдва от гъдел. Да, беше приято и толкова странно. Просто я рисуваха на един лист, а тя го чувстваше далеч по-значимо и приятно. Стисна зъби,  за остане поне за миг неподвижна, но реакцията й беше повече от първосигнална. Беше скръстила ръце пред гърдите си, сякаш да е заключи, но не й бе неприятно... Напротив, чувстваше се добре, а и беше така любопитна да види крайния резултат. Тайничко се надяваше портретът й да бъде поне малко добър, колкото този на стареца. Творците рядко повтаряха шедьоврите си и тя знаеше това изключително добре.